HOW GOOD OF A MAN? TOWARDS THE PROBLEMATICS OF ONE HISTORIOGRAPHICAL DEPICTION OF KONSTANTIN STOILOV

LINGUARUM UNIVERSE, VOLUME 2, ISSUE 3 DOI 10.5281/zenodo.17484447 342 ЕДИН КОЛКО ДОБЪР ЧОВЕК? КЪМ ПРОБЛЕМАТИКАТА НА ЕДИН ИСТОРИОГРАФСКИ ОБРАЗ НА КОНСТАНТИН СТОИЛОВ Венцеслав ШОЛЦЕ Софийски университет „Св. Климент Охридски“, България E-mail: [email protected] HOW GOOD OF A MAN? TOWARDS THE PROBLEMATICS OF ONE HISTORIOGRAPHICAL DEPICTION OF KONSTANTIN STOILOV Ventzeslav SHOLTZE Sofia University St. Kliment Ohridski, Bulgaria E-mail: [email protected] ABSTRACT: The text aims at deconstructing the historiographical image of the Bulgarian politician Kosntantin Stoilov that has been structured by the Bulgarian historian Veselin Metodiev’s book, “One very good man”, which blends the genres of biography, ethical essay, and historiography. For this purpose, the inquiry undertakes a close analysis of the combined functioning of the mechanisms of assertions and negations through which the idealization of the historiographical character proceeds. This inquiry is realized through the procedures of a metahistorical analysis, which investigates the linguistic and logical structures of the book in a deconstructive perspective, as it allows for an elaboration of implicit and non-intentional or even counter-intentional potentialities regarding the biographical and characterological construction of a historiographical character who is stated as exemplary by the narrative in both ethical and axiological aspects. The resulting conclusions point to those potentialities, ultimately demonstrating the arbitrariness and semantic indeterminism of historical facts, which subvert the ethically normative interpretations given by Metodiev’s discourse and are construed as rather pointing towards an unavoidable ambivalence of meaning, the last point being confirmed by persistent reference to other works, which depict Konstantin Stoilov’s personage in incommensurable ways. In this way, the inevitability of a crucial degree of deeply structured axiological relativity is suggested as Metodiev’s book’s being evaluated for its normative rigor, demonstrating the said relativity through the tropes of negation. KEYWORDS: deconstruction, metahistory, politics, ethics, historiography, biography Метаисторическите изследвания често са били определяни като смесица от историография и литература, които си приличат по употребата на фикционални модели, включващи необходимостта от изграждането на персонажна система (Rigney, 2001). Подобно на белетриста, историографът също се вижда заставен да обособява структура от главни и второстепенни действащи лица, както и да изпълнява конструктивната си задача посредством редица от литературно-реторически похвати за характеризиране: описание, разказ, пряка реч, диалог, интроспекция и т.н. Тази специфика на историографските текстове (които в съдържателен план в българска среда все още нерядко се доминират от антропологичен или дори антропоцентричен фокус) безсъмнено добива нови измерения, когато става дума за историографски разказ от биографичен тип, каквото представлява и книгата на Веселин Методиев от 2019 година „Един много добър човек. Константин Стоилов и политическата добродетел“. Текстът на В. Методиев е забележителен преди всичко с това 1 , че както предполага и заглавието му, в него историко-биографичният портрет на политика се изографисва чрез недвузначно откроени етико-политически схеми. За разлика от множество историографски текстове, които опитват да завоалират или ретушират оценките си с маскировката на документална обективност, тази книга не скрива своята оценъчност и я превръща в свой 1 Самият избор на изследователския обект е по-скоро закономерен в контекста на интереса през последните тридесетина години към заобикаляните от историографията преди 1989 г. „буржоазни“ политици, включващ и опитите за етико-политическа преоценка на личностите и делата им, срв. показателния апологетичен уклон у Стателова 1994. Разбира се, корените на този „реабилитационен“ процес може да се търсят в реактуализацията на десните и консервативните идеологеми между 60-те и 80-те год. на ХХ век (Пенчев, 2023), покрай което се появява и специалната монография за „кабинета на Константин Стоилов“ (Николова, 1986). LINGUARUM UNIVERSE, VOLUME 2, ISSUE 3 DOI 10.5281/zenodo.17484447 343 конститутивен елемент 2 : обрисуването на портрета върви ръка за ръка с похвалата на портретирания. Своеобразната (донякъде) секуларна агиография на В. Методиев, разбира се, не е лишена от прецеденти. В по-ранна студия, посветена на конструирането на т.нар. потрети в творчеството на Симеон Радев от началото на ХХ век, лансирах тезата, че портретирането от подобен тип по неизбежност преминава от режима на (предполагаемо денотативното) описание в режима на нормативно-догматичното постулиране (Шолце, 2019, с. 241-248). Последното представлява фундамент, последна граница, която трябва да стабилизира семантиката на портрета съобразно сюжетно-наративните функции на съответния персонаж. В случая с произведението на В. Методиев тази граница се артикулира многократно и по-скоро недвусмислено, доколкото то тясно преплита жанровете на историографията, биографията и етическия трактат. В случая обаче експлицитният етически нормативизъм на текста предразполага към изследването на малко по-особен клас похвати за семантическо стабилизиране на образа. Изведено в малко по-формален план, става дума за комбинации от констатация и негация: текстът посочва биографичен факт, към който привежда интерпретация, изрично отречена като невярна или неприемлива. Последната сетне се противопоставя на съответно приведената „правилна“ интерпретация: Това е Х, а не Y. Настоящият текст ще си позволи донякъде буквален прочит на „Един много добър човек“, за да претълкува този тип конструкции като възможност за извеждане на определена потенциалност и/ или итерабилност на историографския персонаж 3 : възможността последният да бъде интерпретиран по несводиморазнородни несъизмерими начини, оставайки неподатлив за окончателно семантическо установяване. Посредством подобна реинтерпретация на свой ред може да се изведат някои методологически допускания относно анализа на етико-аксиологическите структури, характерни за историографската традиция в българската култура (редом с други историографски традиции). Позволявам си да маркирам настоящия прочит като буквален преди всичко, доколкото четенето ми ще се основава върху търсенето на различието в произведение, чийто теоретически пласт изрично се възпротивява срещу концентрирането върху разноречието, разрива или конфликта като изследователски подход „миналото е важно с уроците си, а не със своята злоба и конфликтност. За мен обаче това мнение е не само политическо. То крие в себе си и методологически теми, засягащи самата историография като научна дейност, която е призвана да се занимава с миналото. Как и какво да търсим във вчерашния и завчерашния ден е същата тема, като тази, за която Стоилов произнася своята реч. Едното е конюнктурата на политиката, а другото – знанието за отминалия човешки опит“ (Методиев, 2019, с. 161). Историографията се вижда като добив на предписателни изводи (уроци), които трябва да бъдат извлечени чрез известно преодоляване или снемане на конфронтацията между различните актанти и идейни перспективи (конфликтност, злоба, конюнктура) 4 . Анализът на разнородното трябва да 2 Според собствения израз на В. Методиев „Един много добър човек“ представлява „откровено писане“ (Методиев, 2021, с. 9). Примери за по-отчетливо аксиологическо конотиране на почерка се откриват и в предходна монография, включваща оценностяването на К. Стоилов, темата за „нравствеността“, контрастните етико-политически оценки и пр., срв. (Методиев, 2016, с. 16-18, 26, 29, 42, 56). Сходен, на места достигащ до лексико-стилистични съвпадения, е и тонът в завършената през 70-те биография от потомката на много добрия човек Ана Трнка-Чипева (Трнка-Чипева, 1992, с. 19, 21, 25, 46, 51, 63). 3 Дарин Тенев е интерпретирал в теоретическа перспектива определени подходи към темата за смисловата потенциалност на персонажа: „От наративната потенциалност аз разграничавам персонажната. Тя е свързана с героите и ги характеризира по начин, който не е нужно да свършва с края на историята. Нещо повече, персонажната потенциалност в определени случаи позволява на героите да надскочат историята, в която са се появили за пръв път, и да преминават не само към други истории, но и към философия, право и други области (...) Персонажната потенциалност позволява този герой със специфичните му черти да бъде мислен отвъд границите на разказа“ (Тенев, 2024, с. 15). Срв. също разработката на понятието за персонажна потенциалност (в контекста на електронно-дигиталната култура) с оглед на съществения за настоящата студия въпрос за итерабилността на персонажите (Тенев 2024, с. 336-338, 379-383). За връзката между итерабилността и семантическата неопределимост на историографските персонажи препращам към изследване на казус, сходен с настоящия (Шолце, 2021, с. 137-146). 4 Сходен ход се предприема и в следходната монография, която изрично се отказва от разглеждане на „текущата конфликтност“ по страниците на „Златорог“. Този отказ от проследяване на идейноконцептуалната полифония позволява златорожкият кръг да се генерализира като представителен за LINGUARUM UNIVERSE, VOLUME 2, ISSUE 3 DOI 10.5281/zenodo.17484447 344 произведе някакъв еднороден образец. По неизбежност следователно книгата на В. Методиев многократно ще ползва описания похват на констатация-и-негация: множествеността трябва да бъде редуцирана до желателно-ценното Едно чрез ликвидирането на методологически нищожното Много. Отречените интерпретации обаче ще ме интересуват преди всичко със структурата и съдържанието си, доколкото последните биха могли да отведат към споменатата потенциалност на историографския текст. Отречените интерпретации са любопитни още и с това, че се срещат на различни места от разгръщането на биографичния разказ, като се започна още от проследяването на ранните години на героя. Например похватът се появява в пасаж, посветен на тълкуването на ученическо писмо на К. Стоилов до родителите му: „Някой, четейки тези думи, сигурно би ги намерил поскоро за лицемерие и сигурно би бил прав с оглед на нашето съвремие, което доста е омаскарило отношенията между хората. Но в онези времена на ХІХ в., в здравите устои на българския градски живот (...) така правят приличните хора. Цялата благодарност, както се вижда по-нататък от текста, е свързана с нещо дребно, материално, но не то е важното. Важното е синовната благодарност към загрижените и обичащи родители“ (Методиев, 2019, с. 32-33). Едни предикати се отричат като елементи на погрешно тълкуване за сметка на други: думите на героя трябва да се тълкуват като израз на благодарност, а не на лицемерие; фокусът на тълкуването трябва да пада върху синовната обич (важното), а не върху материалната придобивка (предполагаемо маловажното). Правилната интерпретация, внушава пасажът, изисква не само разбиране на истинното, но и изключване на определени (неважни) елементи за сметка на други (важни). Така очертаната нормативна херменевтика (работеща чрез постулиране, изключване и отрицание) разгръща две възможни интерпретации на думите от писмото, като отрича едната (користноматериалистката) и утвърждава другата (морално-идеалистката). Същата реторико-логическа формула, която характеризира героя като юноша, ще се прилага и вразказа за неговата политическа кариера. Чрез този похват се артикулира например трайното усилие на К. Стоилов като парламентарист за приемането на т.нар. закон за печата, цялащ цензуриране на писането относно монархическия институт: „Изписани са доста нелепици по повод на този закон за печата (...) В тази му позиция няма „монархизъм“, т.е. някакво сервилничене, както ще го наричат неразбиращите смисъла на модерната държава, а нещо много по-съществено (...) борбата за самостоятелно княжество, разиграла се в последната година“ (Методиев, 2019, с. 196-197). Политическото действие би могло да се интерпретира както от неразбиращите, погрешно съзиращи в него осъдителна сервилност, така и от разбиращия поглед на наратора, откриващ истинското съдържание на стремежа към модернодържавен суверенитет. Наложителността на тълкувателното разкриване на същественото се откроява в контраст с невежественото, предубедено и неточно залитане по несъщественото и неистинското (нелепиците). Другаде отново политическата деятелност на К. Стоилов (участието в дебатите за амнистията след падането на Стамболов) се обяснява и оценява като целенасочен държавнически стремеж: „Това не е стремеж към задоволяване на различни страсти. Това е път към установяването на правова държава“ (Методиев, 2019, с. 242). Нерационалният моментен афект (страстите) се отрича като несъстоятелна трактовка на целите на Стоиловото ораторство 5 . Логиката на това отрицание на афектно-неразумното може да се доразясни и с още един пример, който се открива по-назад в текста във връзка с отношението на К. Стоилов към т.нар. режим на пълномощията: „И всичко това, обръщането [на мнението за Русия], загубата на доверие е плод на търсенето и прилагането на нравствени норми в българо-руските политически отношения. В никакъв случай то не е плод на емоция, на нещо мимолетно, конюнктура, породена от личен интерес“ (Методиев, 2019, с. 172). Метафората за плода разгръща противопоставеността между правилното и погрешното тълкуване: промяната в политическата нагласа идва поради моралния „идентичността на тогавашната ни интелигенция“ (Методиев, 2021, с. 13) чрез редукция, типологически близка с агиографската дестилация от „Един много добър човек“. 5 По този пункт текстът на В. Методиев се различава съществено от интерпретацията на В. Танкова и Е. Стателова в съавторската им книга, която приписва на К. Стоилов „склонност към увлечения, водещи понякога към прибързани действия“ (Стателова, Танкова, 2001, с. 167; също 251-252). LINGUARUM UNIVERSE, VOLUME 2, ISSUE 3 DOI 10.5281/zenodo.17484447 345 телеологизъм и в никакъв случай поради причини от редицата на случайно-егоистичноемоционалното. 6 Разумно-моралното се разглежда като областта, която напълно и тотално детерминира политическите ходове, мирогледа, писането, личността и междуличностните отношения на К. Стоилов, в пълно съответствие с избраното заглавие 7 . Оттук също така текстът изрично подчертава, че личностното постоянство на политическия мъж не трябва да се смесва с моралната ограниченост на егоизма: „Това е поведение в съгласие със себе си, а не в интерес на себе си“ (Методиев, 2019, с. 176). Контекстуалната антонимия между в съгласие със и в интерес на преподчертава догмата за идеалното съдържание на постъпките, доколкото целта на последните не пада до себеоблагодетелстването и остава на равнището на моралната норма и устойчивата полза в противоположност на моментните успехи и временните ползи: „Не нещо краткотрайно и успешно, а постъпателно и неотклонно следвано действие“ (Методиев 2019, с. 192). Неморалното (егоистичното, интересчийското, партизанското, преходното) се мисли като частично ползотворно (т. е. неползотворно) за разлика от моралното, което носи всеобща и трайна полза 8 за обществото: „В думите на Стоилов има забележително обяснение за обществен дълг: търсене на решение, което да спести неприятности на обществения интерес, а не намеса в полза на конкретна партийна дейност“ (Методиев, 2019, с. 100). Партийният интерес се явява колективният еквивалент на персоналния егоизъм, доколкото и в двата случая ползите са временно-множествено-частични и невсеобщи, тоест не са истински. Моралното се явява 6 Текстът е склонен също и да репрезентира в персоналистки код опозицията между разумно-морално и афективно-неморално: „А каква е алтернативата на тези принципни и етически позиции? Или по-точно: каква е представата за околния свят на тези, които са противниците на княза и Стоилов (...) Политическата алтернатива е основана на невежество и завист. Това са именно онези характеристики, които могат да бъдат поставени в опозиция на политическите добродетели (...) лидерът (П. Каравелов) на противниците на княза и Стоилов е човек, получил опосредствано този западен опит през руската образователна система (...) В тази недоученост е липсата на знание за самите нрави и поведение в онзи свят, дал модерната политическа култура“; „Тук се вижда как действа един от най-важните атрибути на политическата добродетел: патриот е онзи, който оставя егото си настрани, който не върши нещо под диктата на страстите и обидите си; примерът за обратното е налице – Драган Цанков“ (Методиев, 2019, с. 87-88, 114). В случая се наблюдава отдавнашен рефлекс на писането на В. Методиев, който и в по-ранни изследвания е бил склонен към отрицателното обрисуване на т.нар. либерали непосредствено след Освобождението (Методиев, 1999, с. 76, 93, 97, 131, 138). Персоналисткият рисунък в случая е ценен най-вече, тъй като лесно би могъл да насочи към произволността на подобна опозиция при съпоставка с други интепретации на историческата фактология. Така например между войните Иван Пеев-Плачков е склонен да сравнява възхвалително „добродетелите“ на „дядо Цанков“ и К. Стоилов, които ги правели „истински народни водачи“ (Спомени, 2001, с. 75-79). Отчитайки противоречивостта на делата на Др. Цанков, в края на ХХ в. Веска Николова също е склонна да ги оправдава чрез подвъпросните схеми на констатация-и-негация: „Компромисите, пристрастието, лавирането и коренните обрати в схващанията и в поведението му (...) са резултат не на стремеж за лични облаги, а на желание на всяка цена да постигне съкровената цел в името на народното благо“ (Николова, 1994, с. 4). Сходно оценъчно разминаване се наблюдава и спрямо някои схващания за фигурата на Петко Каравелов, когото монографията на Г. Близнашки например стилизира като „най-големият държавник на България през нейната поява и най-нова история“ (Близнашки, 2011, с. 170). На места идиомът на Г. Близнашки напомня лексико-стилистичните схеми на В. Методиев (срв. опозициите временно/ трайно и външно/ вътрешно: „В работата си Петко Каравелов не търси временни и показни политически ефекти (...) а се насочва към трайни и дългосрочни решения“ (Близнашки, 2011, с. 51), изграждайки сходно суперлативен образ на Стоиловия политически противник (Близнашки, 2011, с. 7-13, 59-75, 124-144). 7 Това не отменя факта, че например, обсъждайки необходимостта на смъртното наказание, К. Стоилов би могъл да изгражда определени аргументи около идеята за морален компромис: „не е думата какво е найдоброто, но е думата какво е най-целесъобразно (...) не най-съвершеното, не най-доброто, но това, което е най-съобразно с нашите взглядове, трябва да приемем“ (Стоилов, 1939, с. 64). 8 Срв. съответствието между опозициите трайност/ изменчивост и добродетелност/ аморалност: „Строежът, произведен от честните хора, е толкова стабилен, че десетилетия рушене на хитреци и тарикати не помръдва направеното. Именно в това е силата на добродетелта – тя е траен елемент и издържа на промени и бури“ (Методиев, 2019, с. 277). В това отношение някои възхвалителни коментатори като В. Т. Велчев са били склонни да нюансират оценката си, виждайки у К. Стоилов „липса на решителност и твърда воля. При тая липса се добавяше и една слабост: поддаване на влияния“ (Спомени, 2001, с. 267). LINGUARUM UNIVERSE, VOLUME 2, ISSUE 3 DOI 10.5281/zenodo.17484447 346 функция на всеобщото, в което са снети всички единичности или ограничености 9 . В други случаи противопоставителната схема би могла да представя схващането за истинността, като използва друга метафизическа опозиция – тази между вътрешно-дълбочинно и външно-повърхностното: „За него молитвата е свещено и дълбинно истинно нещо, не е поза, нито е суета. Казва го от дълбините на душата си, защото знае, че това е истинското оръдие срещу лошотията“ (Методиев, 2019, с. 283) 10 . Суетното позьорство като насочване към привидното, външното и измамното се дискредитира в перспективата на оценностяването на душевно-дълбинно-истинното 11 , където се коренят основите на моралността и оттук – на нормативно препоръчителната политика: „решенията се взимат само и единствено когато са налице ясни принципи и ценности. Не тези, които се ползват за публична употреба през надвиквания и скандали, а тези, които идват отвътре, от душата на човека и са неговите нравствени опори“ (Методиев, 2019, с. 103). Вокалната показност на надвикването получава белега на отрицателното, доколкото неговата извърнатост към публично-въшното отдалечава политическата система от истинно-нравствената 12 сърцевина на духовното 13 . Същият ефект се приписва на скандалите, които изникват от разделеността и множествеността на актантите, мненията и постановките, чийто разнобой текстът свързва с недоразвитостта: „Но фаталното е, че хората се водят в обществената работа, както и в политическата си дейност, от частни интереси (...) Така липсата на йерархия, която (...) да поставя обществения интерес на първо място, е важно обяснение за несполуките в държавното развитие на младото княжество. Няма безспорни авторитети, които да създават устойчиво развитие“ 9 Текстът дава и експлицитна формулировка: „обществен успех, разбиран не като лично облагодетелстване, а именно като отстояване на общия интерес“; „цялата възрожденска национална идея (...) идва от патриархалните ценности, но съдържа в себе си и новия, европейски възглед за доброто на твоето собствено общество, а не само на твоя род, роден край или някакъв друг по-ограничен кръг“ (Методиев, 2019, с. 38, 122). Тази семантическа система вероятно управлява и дискредитирането на противниците на К. Стоилов: „Политическата алтернатива е основана на невежество и завист. Това са именно онези характеристики, които мога та да бъдат поставени в опозиция на политическите добродетели (...) Липсата на конкретно знание за модерния западен свят е налице“ (Методиев 2019, с. 87-88). Незнанието и завистта маркират определена непълнота, липса, незавършеност, която нарушава предполагаемата монолитност на морално-политическата истина. 10 Срв. сходно отрицание на суетата: „Заможните хора са възпитали човек, който не се вълнува от суетата на деня, дори във възраст, когато това е простено“ (Методиев ,2019, с. 34). 11 Както показа и анализът на констативно-негационната конструкция при юношеското писмо на К. Стоилов, метафората за вътрешната истинност е смислово-логически свързана със схващанията на определен антропологичен идеализъм: „Да се работи непрестанно е извор на добродетелността (...) И тук не става дума за физическа работа, а за духовна дейност – например четене и писане (...) Този тежък нефизически труд дава шанс за постигането на поставената цел – най-вече да бъде достоен човек. Това достойнство е гаранцията за правилна посока на работа и живеене“ (Методиев, 2019, с. 30-31). Материално-физическата деятелност, внушава пасажът, не би могла да бъде основоположна за оценностявания морален норматив. Идеалът предхожда и превъзхожда материята. В тази посока има някои основания да се предполага, че някои изказвани от К. Стоилов схващания надали са съвпадали напълно с идейно-философската система на „Един много добър човек“. Срв. например т. нар. реч за „невменяемостта поради намаление на душевната деятелност“, в която К. Стоилов разглежда въпросите на „физиологическата теория на престъпленията“, която не отхвърля чрез идеалистки аргументи, а поради липсата на „статистически данни“ (Стоилов, 1939, с. 248-253). 12 Срв. сходното отъждествяване между обществен прогрес и морал: „Няма успешно развитие на обществото (...) с ниска нравственост“ (Методиев, 2021, с. 215). 13 В духа на този антропологически идеализъм (на места видимо скачен с дадени консервативни идеологеми) може би следва да се четат пасажите, утвърждаващи политико-аксиологическото първенство на субекта (индивидуален или монолитно-колективен) пред институционалните (държавни или формалноюридически) структури: „да се дават идеи, при това някак индиректно чрез институциите, е некоректно (...) Ако ще се участва, то това трябва да бъде от лично име, а не през посредници“; „Ако тези морални и етични норми не са налични в хората, заемащи високите постове, никакви закони няма да имат своето значение“; „Законът е след общественото мнение по сила. Това не трябва да се забравя“; „Стоилов е бил дълбоко убеден в правилото, което споменах: че не държавата прави човека, а човекът прави държавата“ (Методиев, 2019, с. 136, 238, 252, 286). LINGUARUM UNIVERSE, VOLUME 2, ISSUE 3 DOI 10.5281/zenodo.17484447 347 (Методиев, 2019, с. 150) 14 . Последният пасаж не съдържа подвъпросните отрицателни интерпретации в експлицитен езиков вид (Това е Х, а не Y), но следва тяхната логика чрез лексикални средства (липса, несполуки, няма), които подчертават отсъствието на нормативно желателни явления (обществен интерес, йерархия, безспорен авторитет, устойчиво развитие) и подсказват за наличието на осъдително-нежелателните им противоположности (частен интерес, несполуки, анархичност, оспорим авторитет, неравномерно развитие). Интересното в случая е, че проличава ясно как схемата констатация-и-негация, която наблюдавахме като похват главно за биографично портретиране, се пренася в плана на политологическия коментар. Логиката на отричането и изключването съответно управлява и текстовите сегменти, предприемащи разбор на големите политически разноречия: „Тук не става дума за някакви филства и фобства (...) Има обективен проблем: от една страна, европейски, прозападен маниер на работа, и от друга, един азиатски, деспотичен модел, основаващ се на протакане и интригантстване, много близък до напуснатия наскоро османски вариант“ (Методиев, 2019, с. 144). Съдържанието на отрицаемата политика някак наподобява предходните отрицаеми на непълността и временността: деспотичният модел се определя като външно-чужд (азиатски), анахроничен, регресивно-ретрограден, множащ различията и разломите чрез практиката на интригантството 15 . Такъв модел възпрепятства целевото обединяване на общността около морално фундирания обществен интерес, подсилва различията във времето и пространството, увековечава несъвпадането на общността със самата себе си. Фрагментирането на общността на партизански принцип, както и по-рано се спомена, текстът вижда като последица от егоистичната ограниченост на самите дейци, на самите гражданско-политически субекти 16 . На финала на книгата агиографското утвърждаване на К. Стоилов го представя именно като противоположността на този тип съществуване: „В своята интимна мисъл – дневника, и в своята политическа мисъл – парламентарните му речи, няма различие. Стоилов е единен в своя обществен възглед. Няма втори план, няма двусмислие. Той е прям и особено важното в тази прямота – той е коректен към другите“ (Методиев, 2019, с. 319) 17 . Единството представлява идеалът, който с еднаква настоятелност се проектира върху общността и върху индивида. „Добрата“ общност е тази, постигнала всеобщото си единство, също както много добрият човек е този, който е единен, нераздвоен, постигнал тотално тъждество на мислене, поведение, писане, говорене и обществена дейност: „Някой глупав човек ще каже, че това е демагогия (...) Никакъв втори план и никакви прикривания на истинското намерение (...) Не демагогия, а дълбока вяра в 14 Оттук, следвайки логиката на политическата реторика на К. Стоилов, В. Методиев дава одобрителна оценка на неговия монархизъм като форма на възприемания като безвъпросно нужен безспорен авторитет: „Доверието на избирателите по-скоро става инструмент за лична амбиция, а не за отговорност, както правилно разбира тази политическа добродетел Стоилов. Кой друг, ако не монархическият институт, може да се противопостави на тези прояви на разпасаност“ (Методиев 2019, с. 98). Нестабилността (разпасаността) и множествеността (личните амбиции) се мислят като аморални и подлежащи на овладяване от страна на монархията, на която се приписва свойството да редуцира хаотичната им разнородност до структура с етико-аксиологически принципи. Монархът се оказва гарант на обществено-политическата добродетелност. 15 Текстът е склонен да групира интригантството в общ лексикален възел с лъжата и суетата: „лъжата и интригата стават основно оръжие на либералната опозиция (...) няма реален политически спор – има оклеветяване и лъжене. (...) Този субективизъм, а може би и суета, правят разпространението на лъжи и клевети основен политически инструмент срещу хората, изпълнени с добри намерения“ (Методиев, 2019, с. 127). В книгата за „Златорог“ тенденцията към боравене с подобен тип лексикални асоциации е сходна (Методиев, 2021, с. 143-148, 209, 211). 16 По пункта на партизанщината съвсем закономерно агиографският образ остава най-уязвим в светлината на съпоставката му със схващанията на политически противници на много добрия човек като народнолибералите с техните обвинения за „преследването“ и убийството на Стамболов (Спомени, 2011, с. 179, 210). В историографска перспектива Георги Марков, разглеждайки отношението на правителството към сваления диктатор, клони към хипотезата за „едно позволено „отвътре“ убийство“ (Марков, 2003, с. 61-68, 74-78, 81-83, 85-86). 17 Срв. описанието на ораторството на К. Стоилов като разкриване на вътрешнодушевната му същност: „Ораторът продължава да говори от дълбочината на душата си. Няма съмнение в това“ (Методиев, 2019, с. 50). LINGUARUM UNIVERSE, VOLUME 2, ISSUE 3 DOI 10.5281/zenodo.17484447 348 добродетелите, които могат да се реализират в обществената работа“ (Методиев, 2019, с. 289290) 18 . Противопоставяйки се на заблуждаващата глупава интерпретация, текстът на В. Методиев лансира правилното схващане за политическия герой: лишен от тайни, различия, непълноти и несъответствия 19 , последният се превръща в своеобразната персонификация на определена метафизика на Едното, Единосъщието и Единността, която, както показват по-горните анализи, се оказва основоположна за етическите и политическите разсъждения на книгата. Метафизиката на Едното закономерно структурира не само пространствените метафори на обединеността и консолидацията, но генерира и своя темпорален корелат във вида на идеята за непроменливостта на човешката природа (представяна като самоочевидна общовалидна констатация): „И всичко това поради една съвсем простичка причина – хората не се променяме, оставаме същите, и за това доказателствата идват от най-далечното и познато ни време: античния свят“ (Методиев, 2019, с. 35). Постоянността във времето и тоталната самотъждественост (съответстващи на разгледания вече интернално-идеален есенциализъм) се извеждат като основни прояви и необходими условия на моралния нормативизъм. Постулирането на този политически етос обаче функционира единствено и само посредством въвеждането и отричането на една друга, противоположна метафизическа редица, която би могла, но според текста не би трябвало да обяснява историко-биографичните факти. Етическият норматив, оказва се, бива налаган от текста на книгата само доколкото се релативизира от изреждането на възможни интерпретации, тоест – доколкото се релативизира от определена потенциалност на историко-биографическия факт. Въпреки че книгата никъде не дава експлицитна теоретична артикулация на тази потенциалност, фактът многократно се очертава като белязан от възможността за интерпретирането си по разнородни начини, маркирани като несъвместими 20 . Идеалът на Едното може да се постулира единствено чрез разгръщането на Многото и Множествеността. Негацията разтваря потенциалността. Иконографията на политическия герой в процеса на функционирането си непрекъснато сочи към възможността за очертаването на един потенциален друг образ на добродетелния политик, негов „тъмен“ двойник, възможен носител на редицата от отрицаеми етико-аксиологически етикети: демагог, користолюбец, лицемер, позьор, интригант, раболепник, тесногръд партизанин, егоист, деспот и пр. 21 В този смисъл етическата система и историософската аксиология на биографичния разказ се изграждат с цената на поставянето под въпрос и релативизирането на биографикоисториографския образ на Константин Стоилов: един колко добър човек? БИБЛИОГРАФИЯ: Близнашки, Г. (2011) Петко Каравелов и демокрацията в България. София: УИ „Св. Климент Охридски“, 240 с. (Bliznashki, G. Petko Karavelov i demokratsiata v Balgariya. Sofia: UI „Sv. Kliment Ohridski“, 240 s.) 18 Спомените на М. Маджаров, съратник и приятел на приличния човек, рисуват малко по-различна картина относно искреността и „демагогията“: „там, дето населението беше извънредно русофилско, той усилваше тона, а там, дето присъстваха представители на чуждите сили (...) неговите думи бяха сравнително повъздържани“ (Спомени 2001, с. 73). 19 Срв.: „Кое възмущава добродетелната личност? Липсата на чест, на искреност, прикритостта, фалшът, липсата на всякаква лоялност“ (Методиев 2019, с. 119). 20 Може би трябва да се отбележи, че в случая несъвместимостта на интерпретациите идва преди всичко като последица от логико-семантическите структури на самата книга. В общотеоретичен план би могло да се дискутира до безкрай около употребяваните в нея предикати. Например валидността на опозицията между Европа и Азия (европейски маниер на работа - азиатски деспотичен модел) веднага би била разколебана от известната генеалогия на въображаемите географеми (Wolff, 1994). В частност за нюансирано-комплексен анализ на произхода на стоящата зад споменатата опозиция представа за руския деспотизъм вж. (Poe 2000, с. 196-226). 21 Проследената от В. Танкова рецептивна метаистория на дискурсивния персонаж на К. Стоилов демонстрира нееднократно актуализираните възможности за аксиологически несъизмерими репрезентации на приличния човек (Стателова, Танкова, 2001, с. 13-38). LINGUARUM UNIVERSE, VOLUME 2, ISSUE 3 DOI 10.5281/zenodo.17484447 349 Марков, Г. (2003) Покушения, насилие и политика в България 1878-1947. София: Военно издателство, 332 с. (Markov, G. Pokushenia, nasilie i politika v Balgaria 18781947. Sofia: Voenno izdatelstvo, 332 s.) Методиев, В. (1999) Министерският съвет в България. Началото 1879-1886. София: УИ „Св. Климент Охридски“, 255 с. (Metodiev, V. Ministerskiat savet v Balgaria. Nachaloto 1879-1886. Sofia: UI „Sv. Kliment Ohridski“, 255 s.) Методиев, В. (2016) Конституционният дебат в българския парламент през XIX век. София: НБУ, 151 с. (Metodiev, V. Konstitutsionniat debat v balgarskia parlament prez XIX vek. Sofia: NBU, 151 s.) Методиев, В. (2019) Един много добър човек. Константин Стоилов и политическата добродетел. София: НБУ, 324 с. (Metodiev, V. Edin mnogo dobar chovek. Konstantin Stoilov i politicheskata dobrodetel. Sofia: NBU, 324 s.) Методиев, В. (2021) Книга за модерните българи: срещи с автори на „Златорог“. София: НБУ, 391 с. (Metodiev, V. Kniga za modernite balgari: sreshti s avtori na „Zlatorog“.Sofia: NBU, 391 s.) Николова, В. (1986) Народната партия и буржоазната демокрация. София: Наука и изкуство, 252 с. (Nikolova, V. Narodnata partiya i burzhoaznata demokratsia. Sofia: Nauka i izkustvo, 252 s.) Николова, В. (1994) Драган Цанков. Ст. Загора: Знание, 35 с. (Nikolova, V. Dragan Tsankov. St. Zagora: Znanie, 35 s.) Пенчев, Б. (2023) Прогресисти и консерватори. София: УИ „Св. Климент Охридски“, 383 с. (Penchev, B. Progresisti i konservatori. Sofia: UI „Sv. Kliment Ohridski“, 383 s.) Спомени (2001) Стоилов: Спомени на съвременници. София: Народно събрание, 288 с. (Stoilov: Spomeni na savremennitsi. Sofia: Narodno sabranie, 288 s.) Стателова, Е. (1994) Иван Евстратиев Гешов, или трънливия път на съзиданието. София, Академично издателство „Проф. Марин Дринов“, 290 с. (Statelova, E. Ivan Evstratiev Geshov, ili tranlivia pat na sazidanieto. Sofia: Akademichno izdatelstvo „Prof. Marin Drinov“, 290 s.) Стателова, Е., В. Танкова (2001) Константин Стоилов в политическия живот на България. София: Анубис, 315 с. (Statelova, E., V. Tankova. Konstantin Stoilov v politicheskiya zhivot na Balgaria. Sofia: Anubis, 315 s.) Стоилов, К. (1939) Речи. София: Христо К. Стоилов и Борис К. Стоилов, 400 с. (Stoilov, K. Rechi. Sofia& Hristo K. Stoilov i Boris K. Stoilovq 400 s.) Тенев, Д. (2024) Лабиринтът на модалностите. София: ВС пъблишинг, 504 с. (Tenev, D. Labirintat na modalnostite. Sofia: VS publishing, 504 s.) Трнка-Чипева, Ан. (1992) Д-р Константин Стоилов. София: УИ „Св. Климент Охридски“, 70 с. (Trnka-Chipeva, An. D-r Konstantin Stoilov. Sofia: UI „Sv. Kliment Ohridski“, 70 s.) Шолце, В. (2019) Апории на дескриптивността. Стереотип и портрет в творчеството на Симеон Радев. – В: Стереотипът в славянските езици, литератури и култури. Том 2. София, 2019, 241-248 (Sholtse, V. Aporii na deskriptivnostta. Stereotip i portret v tvorchestvoto na Simeon Radev. – In: Stereotipat v slavyanskite ezitsi, literaturi i kulturi. Tom 2. Sofia, s. 241-248) LINGUARUM UNIVERSE, VOLUME 2, ISSUE 3 DOI 10.5281/zenodo.17484447 350 Шолце, В. (2021) Канон и повторение. Подривни залози на кодификацията в поредицата „Библиотека „Зидари“ – В: Литературните поредици – конструиране и деконструиране на канона. София, 2021, 137-146 (Sholtse, V. Kanon i povtorenie. Podrivni zalozi na kodifikatsiata v poreditsata „Biblioteka „Zidari“ – In: Literaturnite poreditsi – konstruirane i dekonstruirane na kanona. Sofia, 2021, 137-146) Poe, M. (2000). A people born to slavery: Russia in early modern European ethnography, 1476–1748. Ithaca, New York: Cornell University Press, 312 p. Rigney, An. (2001) Imperfect Histories. Ithaca, New York: Cornell University Press, 224 p. Wolff, L. (1994) Inventing Eastern Europe. The Map of Civilization on the Mind of the Enlightenment. Stanford: Stanford University Press, 436 p. This is an open access article distributed under the CC BY-NC 4.0 license - http://creativecommons.org/licenses/by-nc/4.0