The Unknown Heritage. Validation of Knowledge and Skills in the Field of Cultural Heritage

НЕПОЗНАТОТО НАСЛЕДСТВО ВАЛИДИРАНЕ НА ЗНАНИЯ И УМЕНИЯ В ОБЛАСТТА НА КУЛТУРНОТО НАСЛЕДСТВО Милена Колева-Звънчарова НЕПОЗНАТОТО НАСЛЕДСТВО ВАЛИДИРАНЕ НА ЗНАНИЯ И УМЕНИЯ В ОБЛАСТТА НА КУЛТУРНОТО НАСЛЕДСТВО София • 2021 Университетско издателство „Св. Климент Охридски“ © 2021 Милена Колева-Звънчарова © 2021 Мирослав Живков, художник на корицата © 2021 Университетско издателство „Св. Климент Охридски“ ISBN 978-954-07-5175-7 (меки корици) ISBN 978-954-07-5196-2 (pdf) Изданието е осъществено с подкрепата на Националната научна програма „Културноисторическо наследство, национална памет и обществено развитие“ (финансирана от Министерството на образованието и науката, съгласно РМС № 577 от 17 август 2018 г.) СъДъРжАНИЕ СПИСъК НА ИЗПОЛЗВАНИТЕ СъКРАЩЕНИЯ / 7 СПИСъК НА ДИАГРАМИТЕ / 7 УВОД / 9 ПЪРВА ГЛАВА „НЕПОЗНАТОТО“ КУЛТУРНО НАСЛЕДСТВО / 17 Понятието „културно наследство“ / 17 Европейски политически документи и правно-нормативни актове в областта на културното наследство / 21 Национални правно-нормативни актове в областта на културното наследство / 28 Институции на паметта /34 Книжовно-документалното културно наследство на България като обект на изследване / 39 Кога наследството става „непознато“? / 45 ВТОРА ГЛ АВА ОСНОВНИ ПОДхОДИ И ДЕйНОСТИ В ОБЛАСТТА НА ДОКУМЕНТАЛНОТО И КНИжОВНОТО КУЛТУРНО НАСЛЕДСТВО / 48 Теоретичен модел за опазването и социализирането на културното наследство / 48 Дейности по опазване и социализация на културното наследство / 51 Практически подходи към дейностите в документалното и книжовното културно наследство (по примера на една колекция) / 59 Длъжности, професии и професионално обучение в областта на културното наследство / 68 ТРЕТА ГЛ АВА ВАЛИДИРАНЕ НА ЗНАНИЯ, УМЕНИЯ И КОМПЕТЕНТНОСТИ В ОБЛАСТТА НА КУЛТУРНОТО НАСЛЕДСТВО / 78 Валидирането в ЕС /78 Валидирането в България / 84 Валидиране в областта на културното наследство: защо и кога би трябвало да се прави? / 90 Решение ли е валидирането? /99 ЧЕТВЪРТА ГЛАВА ЩЕ ПОМОГНЕ ЛИ ВАЛИДИРАНЕТО ЗА ОПАЗВАНЕТО, СОцИАЛИЗАцИЯТА И УПРАВЛЕНИЕТО НА КУЛТУРНОТО НАСЛЕДСТВО: СЛУчАЯТ „ОРИЕНТАЛСКИ СБИРКИ“ / 110 Къде и как се подготвят специалисти за работа в „Ориенталски сбирки“ / 130 Добрите практики / 133 Ще помогне ли валидирането? / 136 ЗАКЛЮчЕНИЕ / 143 ЛИТЕРАТУРА / 149 ПРИЛОжЕНИЯ / 159 Приложение 1. Анкета / 159 Приложение 2. Интервю / 169 Приложение 3. Методика / 182 Приложение 4. Факсимилета / 186 7 СПИСъК НА ИЗПОЛЗВАНИТЕ СъКРАЩЕНИЯ АБА– Асоциация на българските археолози ББИА– Българска библиотечно-информационна асоциация ВУЗ– висше учебно заведение ДЕС– Договор за Европейския съюз ЕКР– Европейска квалификационна рамка ЕК– Европейска комисия ЕС– Европейски съюз ЗЗРК– Закон за закрила и развитие на културата ЗКН– Закон за културното наследство ЗНАФ– Закон за националния архивен фонд ЗПОО– Закон за професионалното образование и обучение ЗОБ– Закон за обществените библиотеки МОН– Министерство на образованието и науката НАПОО– Национална агенция за професионално образование и обучение НБ– Народната библиотека НБКМ– Национална библиотека „Св. св. Кирил и Методий“ НКПД– Национален класификатор на професиите и длъжностите НОРДН– направление „Опазване на ръкописно-документално наследство“ НПО– неправителствена организация НПТА– новопридобит турски архив ПОО– професионално образование и обучение СППОО– Списък на професиите за професионално образование и обучение ЦПО– център за професионално обучение CEDEFOP– Европейски център за развитие на професионалното обучение СПИСъК НА ДИАГРАМИТЕ Фиг. 1. Цикъл на опазване на културното наследство Фиг. 2. Дейности от функционалния комплекс „опазване“ Фиг. 3. Дейности от функционалния комплекс „социализиране“ Фиг. 4. Дейностите по опазване на документалното и книжовното културно наследство в отдел „Ориенталски сбирки“ Фиг. 5. Дейностите по социализиране на документалното и книжовното културно наследство в отдел „Ориенталски сбирки“ Фиг. 6. Генеричен модел на процеса на валидиране Фиг. 7. Системна обвързаност между дейностите, професионалното развитие и подготовката в областта на културното наследство Фиг. 8. Схема на процеса на валидиране Фиг. 9. Валидиране в областта на документалното и книжовното културно наследство Фиг. 10. Динамика на числеността на сътрудниците в отдел „Ориенталски сбирки“ (1948–2019) Фиг. 11. Съотношение между длъжностите за периода 1948–2019 Фиг. 12. SWOT анализ на валидирането като възможно решение на проблеми в областта на професионалното развитие 9 УВОД Темата за културното наследство като ресурс за икономически растеж и социално приобщаване е част от актуалния дневен ред на Европейския съюз. Социално-икономическата криза, катализирана от пандемията от Ковид-19, и натискът на имигрантската и бежанска вълна, са само част от факторите, които добавят основания за мобилизиране на всички видове ресурси за оцеляване и сплотяване. Идеята за споделеното наследство захранва представата за обща европейска идентичност и намира подкрепа чрез разнообразни програми и инициативи с фокус „културно наследство“. Непосредствената грижа за опазването и социализирането на различните видове културно наследство обаче си остава пряка задача и отговорност на националните правителства. Областта на настоящото изследване е професионалната подготовка и развитие в културното наследство, като конкретната тема е валидирането на знания, умения и компетентности, които се формирани предимно в практиката чрез неформално обучение и самостоятелно учене. Тази тема е актуална по няколко причини: повишен обществен интерес към културното наследство, което създава очаквания за качество на дейностите по неговото опазване и социализиране; задълбочаващо се несъответствие между резултатите от формалното образование и потребностите на професиите и длъжностите в областта на културното наследство; нарастващ проблем с осигуряването на квалифицирани специалисти за институциите на паметта, които опазват и социализират различните видове културно наследство; поява на нови професии, вследствие от тясната специализация в културното наследство, за които е необходима регламентация. Професионалното развитие в областта на културното наследство и в частност валидирането на знания, умения и компетентности не е самостоятелно изследвано у нас, с изключение на вече публикуваните резултати от проекта „Професионално развитие в областта на културното наследство. Образование, обучение и валидиране на знания, умения и компетентности“, финансиран от Националната научна програма „Културно-историческо наследство, национална памет и обществено развитие“/РМС № 577 от 17 август 2018 г. и по-конкретно изданието „Законодателство и професионално развитие в областта на културното наследство. Историческа реконструкция и актуално състояние в Република България“ (съст. Иван Кабаков)1. Необ1 Кабаков, Иван (съст.). 2020. Законодателство и професионално развитие в областта на културното наследство. Историческа реконструкция и актуално състояние в Република 16 разглежда подробно случаят „Ориенталски сбирки“, който представя богато поле за анализ на професионалното развитие в областта на документалното и книжовното културно наследство. В заключението се обобщават основните изводи от изследването и се извеждат препоръки за възможни решения на идентифицираните дефицити и проблеми. Приложенията съдържат текста и резултатите от анкетата „Професионално развитие в областта на културното наследство. Валидиране на знания и умения“, текстовете на пет структурирани интервюта, библиография, факсимилета и методика за валидиране на знания, умения и компетентности, придобити чрез неформално и самостоятелно учене в отдел „Ориенталски сбирки“. Текстът включва 12 диаграми, от които три (фиг 1. Цикъл на наследството, фиг. 6. Генеричен модел на валидиране, фиг. 8. Схема на процеса на валидиране) са заимствани и адаптирани с посочен в текста източник, а останалите девет са авторски. Изследването по темата ще допринесе за идентифициране на основните проблеми на професионалното развитие в областта на културното наследство. Като практически резултат биха могли да се обособят процедури по валидиране, основани на предлаганата методика, и в помощ на процеса за повишаване на качеството на дейностите по опазване и социализиране на културното наследство. Направените в изследването заключения по отношение на книжовните и документалните ценности за целите на настоящата публикация са разширени в посока културното наследство в неговата съвкупност от видове. Това носи известен риск, тъй като се основава на изводи от частното към общото, което не винаги се оказва подходящо и правилно като подход. Рискът все пак е оправдан от наличието на сходства в дейностите по опазване и социализация, характерни за цялата област на културното наследство, независимо от особеностите на всеки отделен вид ценности, които го представляват. Възможните ползи от създаването на единен модел на признаване на знанията и уменията, които се изграждат извън обсега на формалното образование и същевременно са от съществена важност за културното наследство, са допълнително основание да се пристъпи към формулирането на общовалидни изводи. От тях могат да се изведат препоръки, насочени към установяването на устойчива система за професионално развитие, обвързана с реалните потребности, подкрепена от адекватна правно-нормативна рамка, която има за цел да допринесе за опазването на културното наследство и за развитието на обществото. 17 ПЪРВА ГЛАВА „НЕПОЗНАТОТО“ КУЛТУРНО НАСЛЕДСТВО В първата глава се разглежда понятието „културно наследство“ и как то е отразено в европейски и национални политически и правно-нормативни актове. Проследява се ролята на институциите на паметта за опазването на културното наследство и се акцентира върху книжовното и документалното културно наследство като обект на изследване. Поставя се въпросът за причините наследството да остане непознато и какви са последиците от това. Понятието „културно наследство“ Потребността от вглеждане в миналото е неизменна част от личностното израстване и осъзнаване. Усещането за принадлежност към общност, чиито исторически корени, съхранени традиции, духовни ценности оказват формиращо влияние върху колективното съзнание, е градивен елемент на културната идентичност. В действителност днес вече е утвърдена представата за наличието на многообразие от идентичности (в текстове на Иван Еленков и Румен Даскалов, Ивайло Дичев, Антъни Смит), които могат съвместно да съществуват и контекстуално да бъдат проявявани поотделно или в съвкупност. Всяка от тези идентичности, независимо дали е дълбоко лично преживявана или социално споделена и афиширана, има своите опорни точки и проявления. Така например културната идентичност, често пъти използва за своя опора и своеобразен ориентир материалните (архитектурни паметници, артефакти, предмети на изкуството) и нематериалните (различни фолклорни форми например) следи от миналото. Те са свързани с определена култура и постепенно биват натоварени от общността със смисъл, който ги превръща в културно наследство. Употребата им като опора на културната идентичност ги превръща в носители на памет, в културни ценности, чието значение нараства с времето, като може не само да съхранява, но и да придобива нова значимост, стига да се поддържа „жива“ връзката с тях. Това означава те да бъдат разпознавани, припознавани, опознавани непрекъснато, от всяко следващо поколение. Културното наследство отдавна е обект на изследователски интерес от страна на историята, социалната антропологията, културологията, социо- 18 логията и други хуманитарни и социални дисциплини12. Вниманието към него се засилва от променливи и нововъзникващи фактори– ерозия на смятани за традиционни ценности, развитие на нови обществено-икономически отношения, глобализация, мултикултурализъм. Значима роля в процеса на капитализиране на културното наследство (като понятие, форма и съдържание) играе туристическата индустрия, която приканва милиони потребители да опознаят богатствата на все по-широкодостъпния свят. Културното наследство във всичките му измерения е неизчерпаем ресурс на идеи, продукти и услуги, които стават основа на клиентско търсене и предлагане в съвременната икономика на преживяванията13. Двигател на съвременния туризъм е възможността да се удовлетворява човешкото любопитство и жажда за откривателство на нови места, емоции и преживявания, което е свързано и с търсенето на разнообразни и привлекателни туристически продукти, необходими да задоволяват нестихващата потребност на пътуващия човек за „още и повече“. Идеята за културното наследство е тясно свързана със способността за съхраняване на смисъла или т.нар. културна памет, която бива определяна от Ян Асман като една от четирите сфери на външното измерение на паметта, редом с миметичната памет, паметта на предметите и комуникативната памет14. Според Асман културната памет създава пространство за функционирането на тези три сфери и има институционален характер, тъй като дава външен израз именно на обществената традиция и комуникация. При създаването на понятието колективна памет, френският социолог Морис Халбвакс, се опира на процеса на социализация като силно въздействащ фактор за формиране на паметта. Той въвежда представата за колектива като субект на паметта, както и понятията групова памет и памет на нацията15. Индивидуалната памет е функция на социалната обвързаност на личността по отношение на различни групи и общности и до голяма степен зависи от нестихващия поток на комуникация. Всяка група се стреми да създаде пространства за своите спомени и в последствие се идентифицира с тях, като ги натоварва със символика и допълнителен смисъл. Важна част от иде12 Повишеният интерес към културното наследство е разгледан от Николай Вуков. Вуков, Николай. Тенденции за конструиране на нови европейски наследства, основаващи се на миграциите и общоевропейските политики (мултикултурализъм и „нежелано наследство“). Материалът е представен на теоретичен семинар и е част от работата по проект „Културно наследство в миграция. Модели на консолидация и институционализация на българските общности в чужбина", финансиран от ФНИ към МОН http://www.migrantheritage.com (07.01.2019). 13 B. Joseph Pine II and James H. Gilmore, Welcome to the Experience Economy. Harvard Business Review, 1998 issue, https://hbr.org/1998/07/welcome-to-the-experience-economy (26.09.2020). 14 Асман, Ян. 2001. Културната памет. София: Планета 3, с. 18–22. 15 Халбвакс, Морис. 1996. Колективната памет. София: Критика и хуманизъм. 19 ите на Халбвакс за връзката между социална група и памет е предпоставката за такова отношение към миналото, при което групата се стреми да покаже своеобразие и трайност. Тази проблематика има пряко отношение към въпроса за културното наследство и неговата обществена значимост като извор на идентичност, споделени ценности и принадлежност, както и като свидетелство за устойчиво присъствие във времето и пространството. В подобен контекст основателно стои въпросът за това как работи паметта в областта на културата в нейните институционални категории, поставен от Иван Кабаков. Той разглежда като основна предпоставка за превръщането на дадена форма на изразяване в културна ценност постигането на споделеност относно значимостта є в рамките на определена общност16. Предаването на ценността предполага нейното опазване и съхраняване под формата на носители на памет, а достъпът до тях облагородява личностното и общественото развитие17. Авторът акцентира върху ролята на институциите на паметта за активизирането на процесите на трансформация от форма на изразяване към културна ценност и носител на памет. Натрупването на опит и практики при овладяването и регулирането на този процес, както и „жанровото“ систематизиране на носителите на памет, постепенно обособяват културното наследство като автономна област18. Иван Кабаков проблематизира безусловното припознаване на наследеното културно наследство от следващото поколение. Съществува риск то да не може/иска/знае как да оценности и остойности смисълът и значимостта на това наследство. Предложената от автора възможност– всяко поколение да има избора да припознава или не като значими достигналите до него културни ценности19– може и да звучи донякъде еретично. Но това по същество е фактическо положение, което определя важна част от функциите на институциите на паметта– да образоват и култивират потребление, както и да интерпретират и социализират подходящи разнообразни форми на културно наследство, на чиято основа се прави избор. Именно т.нар. институции на паметта (музеи, библиотеки, архиви), които обикновено съхраняват културните ценности, разполагат и създават механизми за управление на развитието им и за оформяне на адекватен разказ за тях, от което зависи и степента на приемственост– да бъдат те забравени или не. Същевременно Кабаков определя като илюзорна представата, че „животът е (само) в музея, библиотеката или архива“, създавана от подбраните и представени от тях носители 16 Кабаков, Иван. 2015. Дилеми на културата. София: Университетско издателство „Св.Климент Охридски“, с. 38. 17 Пак там. 18 Пак там, с. 39. 19 Пак там, с. 42. 20 на памет. От една страна, това се дължи на външната позиция на тези институции спрямо конкретната личност; от друга страна, представеното в музея, библиотеката, архива, минало няма ценност или стойност само по себе си, ако не бъде употребено в настоящето20. Стремежът на споменатите институции да преодоляват тези бариери (когато ги осъзнават) е очевиден, особено чрез средствата на съвременните дигитални технологии, които позволяват да се адресират и двата проблема. Притежаването на подобна власт се осмисля успоредно с натрупването на добавена стойност на понятието „културно наследство“ като номиниращо отделен дял от специфични дейности. Пресечната точка с интересите, възможностите и деятелностите на други обществени и икономически сектори (образование, туризъм, изкуство, културни и творчески индустрии и пр.) показва наличието на сериозен ресурс за постигане на общественозначими цели. Този ресурс все по-често бива определян като стратегически21. С понятието „културно наследство“ се занимава и Анри Шастел. Той го извежда далеч назад до римския термин „patrimonium“, определящ връзката между юридически дефинираната група и определено конкретно имущество22. Според Шастел новото значение на термина поражда трудности, защото представя едно „глобално, смътно и всепроникващо понятие“. Като търси генезисът на това понятие и съдържанието на неговия обхват, авторът определя за един от неговите източници свещените предмети, имащи значение за общността. Десакрализацията им, особено характерна за съвременността, ги превръща в „културно наследство“. Историческата ретроспекция показва, че понятието се оформя в смутните и трудни времена на френския ХVII в23. Именно тогава значението на наследство се простира за пръв път и върху произведенията на изкуството, с оглед на свързаните с него традиционни ценности, както и в името на новото чувство за общо благо и морално богатство на цялата нация. Във Франция са създадени Комисия по паметниците (1792 г.) и Комисия по изкуствата (1793 г.), в чиито обсъждания проличава, че съществуват сгради за опазване и останки за съхраняване; както има наследство, така има и вандализъм24. Нещо повече– комисиите са натоварени с грижата да разпознаят и опишат важните за нацията творения. Шастел изтъква, че именно тази дейност насочва към представата 20 Пак там, с. 251–252. 21 Пак там, с. 43, както и в Заключенията на Съвета относно културното наследство като стратегически ресурс за устойчива Европа, (ОВ С 183, 14.06.2014) https://bit.ly/39qQPUh (10.08.2020). 22 Шастел, Андре. 2004. Понятието наследство.– В: Нора, Пиер. Места на памет. От републиката до нацията. Т. I. София: Дом на науките за човека и обществото. 23 Пак там, с. 359. 24 Пак там, с. 360. 21 за „оригинална област“ и по същество означава идентифициране на културното въздействие. Авторът заключава, че понятието за наследство е могло да се формулира само чрез аргумента за „общозначимост“ на застрашените творби или чрез твърдението, че те представляват интерес за образованието и историята25. Като завършва своя исторически преглед на перипетиите, през които преминава осъзнаването на значимостта на наследството във френски условия, изследователят заключава, че „названието „наследство“ се използва при толкова различни предмети, че е трудно те да бъдат обхванати в един последователен подход“, както и че „във всяко общество наследството се познава по това, че загубата му е жертва, но и че за опазването му са нужни жертви. Такъв е законът на всяка светиня“26. В своеобразно обобщение, Ани Гергова пише, че „културното наследство е градиво на индивидуалната и колективната памет, фундамент на културната памет. Културното наследство гарантира реално човешко единство при условие, че то не е само сбор от предмети, стари вещи и дири, не е обект единствено на музея, архива или библиотеката, а успява да ангажира вниманието, инициативата и емоционалната съпричастност на хората“27. Европейски политически документи и правно-нормативни актове в областта на културното наследство Темата за културното наследство сравнително бавно намира свое място в дневния ред на Европа. През 1957 г. Римските договори поставят началото на Обединена Европа, чрез икономическо и политическо сближаване на шест от държавите на Стария континент (Белгия, Западна Германия, Италия, Люксембург, Нидерландия и Франция). Знаменитата фраза, приписвана на Жан Моне, един от бащите-основатели на ЕС, „Ако трябваше да се направи отново, щях да започна с културата“, недвусмислено изразява осъзнатото съжаление, че интеграцията на Европа в продължение на десетилетия се изчерпва с политика и икономика. Културата на Европа е имагинерно и проблематично понятие, а усилията за изпълването му с приемливо за всички съдържание напоследък не са изправени пред светъл хоризонт. Това се дължи на много причини: засилен бежански и имиграционен натиск към континента откъм опустошените от война и войнстващ религиозен фундаментализъм съседни райони в света (Сирия, Ирак, Афганистан и др.); деструктивни процеси вътре в ЕС, Брекзит и пропагандата на крайнодесни партии в редица страни; нарушаване на европейското право на свободно придвижване под предлог, че се налагат 25 Пак там, с. 365. 26 Пак там, с. 396–397. 27 Гергова, Ани. 2006. Книжовно-документално наследство. Университетска библиотека № 459. София: Университетско издателство „Св. Климент Охридски“, с. 13. 22 противоепидемични мерки в условията на Ковид-19. Тези примери се посочват като показател за това доколко здрави са устоите на националните държави и доколко все още твърде крехка е идеята за наднационална общност. Зачестилите свидетелства на разграничаване от идейната, икономическа и политическа европейска общност, основана след Втората световна война, каквито са референдумите във Великобритания (23 юни 2016 г.) и Каталуния (2 октомври 2017 г.) и последвалият безпрецедентен процес на излизане на Великобритания от ЕС (Брекзит), засилват съмненията за това ще надделее ли европейската цялост над различията. Общностно-европейско е мотото „единство в многообразието“; но дали е възможно да бъде постигнато такова единство? Отделен въпрос е какви биха могли да бъдат неговите измерения. Без значение как и дали европейското общество ще отговори на тези въпроси, пропагандирането на европейското мото е съпроводено със съзнателни усилия за изграждане на цялост и в културно отношение. Това е един от възможните, в последните години и все по-предпочитани пътища към постигане на европейско единство чрез преосмисляне на културното наследство като неизчерпаем обединителен ресурс. Още през 70-те години на ХХ век понятието „културно наследство“ замества израза „исторически паметник“, който остава запазен за защитени от закона архитектурни обекти. Тази промяна бележи и значително разширяване в обхвата на идеята за културно наследство28. Темата за културното наследство е в полезрението и дейността на Съвета на Европа– международната политическа организация на страните в Европа– и може да се проследи в официалните є документи29 от 1954 г., когато е приета Европейската културна конвенция. В преамбюла на тази конвенция се казва, че „целта на Съвета на Европа е постигането на по-голямо единство между неговите членове, по-специално с цел съхраняване и осъществяване на идеалите и принципите, които са тяхно общо наследство“ и за тази цел „е желателно провеждането на съвместни действия, целящи опазване на европейската култура и насърчаване на развитието є“30. През 2005 г. Съветът на Европа приема Рамковата конвенция за значението на културното наследство за обществото31. В нея се поставя акцент върху значе28 Mapping of Cultural Heritage Actions in European Union Policies, Programmes and Activities, latest update May 2017, Directorate-General for Education, Youth, Sport and Culture (DG EAC) http:// ec.europa.eu/assets/eac/culture/library/reports/2014-heritage-mapping_en.pdf (5.11.2018). 29 На тази интернет страница могат да бъдат открити най-важните документи във връзка с културното наследство, приемани от Съвета на Европа: http://www.herein-system.eu/ council-europe. 30 Конвенцията е ратифицирана от България през 1991 г. 31 Става известна като „конвенцията от Фаро“, приета на 1 юни 2011 г. До момента е ратифицирана от 11 и подписана от 5 страни-членки на Съвета на Европа. https://www.coe. int/en/web/culture-and-heritage/faro-convention (08.07.2020). 23 нието, което хората придават на предметите и местата, представляващи културно наследство, като се предлага следното определение на това понятие: Чл. 2. За целите на тази Конвенция, a. културно наследство е група от ресурси, наследени от миналото, които хората идентифицират, независимо от собствеността върху тях, като отражение или израз на техните постоянно развиващи се ценности, вярвания, знания и традиции. Това включва всички аспекти на културната среда, получени в резултат на взаимодействието между хора и места в течение на времето; b. общността с наследство се състои от хора, които ценят специфични аспекти на културното наследство, и които те желаят, в рамките на предприети обществени действия, устойчиво да съхранят и да предадат на бъдещите поколения. Цитираното определение показва, че понятието „културно наследство“ започва да бъде все по-подробно и внимателно дефинирано, вероятно в отговор на повишения обществен интерес и осъзнатата му себестойност и разнолик потенциал за развитието на Европа. Осмислянето на съвременните конотации на понятието за културно наследство е свързано и с идентифицирането на основните елементи, които участват в процеса на предаването му на следващите поколения– културните ценности, носителите на памет и култура (пасивни и активни), институциите на паметта32. Културното наследство е сложна и често пъти деликатна материя. То е своеобразна емблема за цивилизация, което резонира и в идеята за общото и споделено наследство на Европа. Усилията за регламентиране и регулиране покриват широк спектър от дейности– от физическото опазване на културните ценности до актуалната „употреба“ на културното наследство като инструмент за социална интеграция, както е постановено в Рамковата конвенция: Чл. 5. Страните се задължават: a. да признават обществения интерес, свързан с елементи на културното наследство в съответствие с тяхното значение за обществото; b. да повишават значението на културното наследство чрез неговото идентифициране, проучване, тълкуване, опазване, консервация и представяне; c. да осигуряват, в специфичния контекст на всяка отделна страна, правни разпоредби за упражняването на правото на културното наследство, съгласно дефиницията в член 4; d. да осигуряват условия за такъв икономически и социален климат, който спомага за участието в дейности по културното наследство; 32 Кабаков, Иван. 2015. Дилеми…, с. 39–41. 24 e. да допринасят за опазването на културното наследство като основен фактор за постигане на взаимосвързаните цели на устойчиво развитие, културно разнообразие и съвременно творчество; f. да признават значението на културното наследство, разположено на териториите под тяхна юрисдикция, независимо от неговия произход; g. да формулират интегрирани стратегии с цел подпомагане прилагането на разпоредбите на тази Конвенция. През 2014 г. са публикувани Заключения на Съвета на Европа относно културното наследство като стратегически ресурс за устойчива Европа33. Културното наследство е дефинирано като „невъзобновяем ресурс, който е уникален, незаменим или взаимно незаменяем“ и „се състои от ресурсите, наследени от миналото, във всички форми и аспекти — материални, нематериални и цифрови (създадени като цифрови и цифровизирани), включително паметници, места, пейзажи, умения, практики, познания и изражения на човешкото творчество, както и колекции, съхранени и управлявани от обществени и частни органи като музеи, библиотеки и архиви.“ Ролята за създаване и подобряване на социалния капитал, важното му икономическо въздействие, както и възможностите за постигането на интелигентен, устойчив и приобщаващ растеж в Европа вече се изтъкват като отличителни черти на културното наследство. Заключенията на Съвета относно основано на участие управление на културното наследство34 утвърждават тенденцията да се мисли за опазването на културното наследство като за съвкупност от дейности с повишена обществена значимост. Призивът на ЕК е за действия в подкрепа на междусекторното сътрудничество, въвличането на колкото се може по-голям брой заинтересовани страни в процесите на взимане на решения, развиването на разностранни взаимодействия. Това се използва като основание за съсредоточаване на финансови ресурси на общността за осъществяване на програми, свързани с културното наследство. Резултат на десетилетните усилия в областта на международното политическо сътрудничество за опазване на културното наследство е Европейската стратегия за културното наследство35, публикувана от Съвета на Европа през май 2018 г. Въз основа на прегледа и обобщението на постигнатото от пет международни конвенции (1954–2005), последвани от серия декларации, 33 Заключения на Съвета от 21 май 2014 година относно културното наследство като стратегически ресурс за устойчива Европа (2014/C 183/08). 34 Заключения на Съвета относно основано на участието управление на културното наследство (2014/C 463/01). 35 European Cultural Heritage Strategy for the 21st Century, Council of Europe, May 2018 https:// bit.ly/3iTcKqh (5.11.2018), с. 5. 25 препоръки и резолюции36, в Стратегията понятието за културно наследство придобива нови измерения: Наследството е невъзобновяващо се общо благо, чието опазване, защита, възстановяване и подобряване са отговорност на обществото като цяло, включително в политическата, правната и административната сфера. Следователно е необходимо да се определят ролите на всички участващи и да се предоставят на гражданите средствата, чрез които да поемат своите отговорности. Следователно повишаването на осведомеността, изследванията и обучението са от съществено значение. Обучението е наложително за поддържане и предаване на европейски знания и умения, които сами по себе си представляват форма на наследство, която може да се капитализира. Този подход трябва да се основава на диалог между гражданите на държавата и професионалистите с оглед на взаимното обогатяване37. Авторите на стратегията поставят акцент върху обучението, като разграничават знанията и уменията, които сами по себе си са културно наследство, от професионалните знания и умения, необходими за обезпечаване на дейностите от сферата на неговото опазване. През призмата на настоящото изследване ще бъдат разгледани и някои от препоръките в Стратегията, посветени на професионалното обучение, знания и умения в областта на културното наследство. В приложената към Стратегията матрица на пресечните точки между препоръки и предизвикателства, те са отнесени към сферата на знанието (и са отбелязани с K/knowledge), както следва: K5 Да се разнообразят обучителните системи за професионалисти в областта на наследството K8 Да се гарантират компетентностите на професионалистите, които работят с наследството K9 Да се разработят образователни и изследователски програми, които отразяват нуждите на сектора на наследството и да се споделят техните резултати На 22 май 2018 г. Европейската комисия оповестява Новата европейска програма за култура, където културното наследство е посочено като една от двете големи области на политически действия на равнище ЕС (редом с ци36 Пак там, с. 1. 37 “Heritage is a non-renewable common good whose conservation, protection, restoration and enhancement are the responsibility of society as a whole, including in the political, legal and administrative spheres. Consequently, there is a need to define the roles of everyone involved and to give citizens in particular the means of shouldering their responsibilities. Awareness raising, research and training are therefore essential. Training is imperative to maintain and pass on European knowledge and skills which themselves constitute a form of heritage on which to capitalise. This approach must be based on dialogue between the State citizens and professionals, with a view to mutual enrichment“, пак там, с. 8 32 но-историческото наследство (Допълнителни разпоредби, ал.1, т. 3). В Раздел I „а“. Финансиране на държавни културни институти в областта на културното наследство и библиотечното дело, се появява и термина „книжовно наследство“, за чието „опазване и представяне“ се отпускат средства на Националната библиотека „Св. св. Кирил и Методий“. Именно НБКМ е националната институция, която от създаването си през 1878 г. до днес има за основна цел и задача да опазва документалното и книжовното културно наследство. Законът за обществените библиотеки (ЗОБ)52 използва термините „книжовно и литературно културно наследство“, „ръкописно-документално наследство“ (само в частта, посветена на НБКМ), както и „културни ценности“. Основният термин в Закона за националния архивен фонд (ЗНАФ) е документи. Така са представени включително културните ценности/културното наследство, които се съхраняват в специалните сбирки на НБКМ: Чл. 33. (1) Архиви, които съхраняват документи от определен вид, период или начин на създаване, са: 1. Направление „Ръкописно-документално и книжовно наследство“ на Националната библиотека „Св. св. Кирил и Методий“– за документи от времето на възникването на българската държава и за документи на видни общественици, писатели, културни и научни дейци до 1878 г.53 Поради изключително широкият обхват на термина документи, ЗНАФ въвежда допълнителна класификация по отношение на документи, които по своята стойност имат характера на културни ценности/културно наследство (без обаче да са изрично наречени така): „Особено ценен документ“ е документ от Националния архивен фонд с непреходно културно-историческо значение и научна стойност за обществото и държавата, по отношение на който е установен специален режим на отчет, съхранение и използване. (Допълнителни разпоредби, ал. 1, т. 19), както и „Ценен документ“ е документ, преминал през експертна оценка въз основа на научнообосновани критерии и признат за такъв. (Допълнителни разпоредби, ал. 1, т. 27) 52 Обн. ДВ бр. 42от 5 юни 2009 г., в сила от 6 юли 2009 г. 53 Това определение е твърде „тясно“ за да опише по същество и архива на отдел „Ориенталски сбирки“, който съдържа документи на османотурски, арабски и персийски език, методически е подчинен на ДАА и най-вече– намира се в описаното направление на НБКМ. По всичко личи, че законодателят е мислил най-вече за Българския исторически архив. За това ще стане дума в Пета глава. 33 Анализът на българското законодателство в областта на културното наследство показва липсата на терминологичен синхрон по отношение на понятието „културно наследство“ в отделните правни актове. Това затруднява тяхното прилагане и не създава предпоставки за добро сътрудничество и координация между институциите, които са отговорни за прилагането на тези закони. Съотносимите към целите и задачите на настоящото изследване понятия в ЗКН са документално наследство (чл. 6, т. 10 от ЗКН), както и архивни и книжовни ценности (чл. 53). Понастоящем за наименуване на направлението в НБКМ, към което организационно се отнасят разглежданите ориенталски сбирки– обект на изследването, се използва понятието ръкописно-документално наследство. При него определящ принцип е начинът на изработка (ръкописна), което отнася старопечатните книги към другата част от определението– документално, вероятно по смисъла на Наредба №3 за библиотечния фонд, в която се говори за библиотечни документи. Съгласно със ЗОБ документ е „регистрирана информация, която в документационния процес се разглежда като единство, независимо от физическата форма и отличителните белези, предназначена за предаване във времето и пространството, с цел запазване и обществено ползване.“ (допълнителни разпоредби, ал. 1, т. 4 от ЗОБ). Следващата точка препраща към ЗКН: „Книжовно и литературно културно наследство“ е понятието по смисъла на Закона за културното наследство“ (допълнителни разпоредби, ал. 1, т. 5 от ЗОБ). Същевременно в ЗКН отсъства понятие „книжовно и литературно културно наследство“ за сметка на „книжовни и литературни ценности“. Това би могло да означава, че законодателят използва „(културна) ценност“ и „културно наследство“ като синоними. Семантиката на тези понятия е близка, в нито един законодателен акт не са поставени в йерархични отношения и това дава основание да се използват като взаимнозаменяеми. Още един от разгледаните закони– за националния архивен фонд, съдържа определение за документ като „материален обект с информация, фиксирана върху какъвто и да е носител, създадена/получена и запазена от организация или лице при изпълнение на задължения, определени със закон или произтичащи от действие“ (допълнителни разпоредби, ал. 1, т. 6 от ЗНАФ)54. Очевидната разлика с определението на ЗОБ е въвеждането на институционализирана отговорност по отношение на запазването на документите. За целите на настоящето изследване като водещ термин е избран документално и книжовно културно наследство, под което се разбират архивни (документални) и книжовни културни ценности. Този избор отчита терминологичната 54 Употребата в библиотечната практиката на понятието „библиотечни документи“ като обобщаващо за всички видове книги, ръкописи, архивни документи и пр., които се съхраняват в библиотеката като институция, поражда несъгласие у архивистите. 34 и класификационна система на ЗКН, но се обуславя най-вече от съдържанието на разглежданата колекция. Обектите в нея са: ръкописи (ръкописни кодекси или книги), старопечатни книги, ръкописни архивни документи (единични или обособени в книжно тяло). По смисъла на ЗКН това са архивни и книжовни ценности. Институции на паметта Прегледът на националното законодателство в областта на културното наследство посочва институциите, които са отговорни за неговото прилагане. В ЗКН обаче е дадена легална дефиниция само по отношение на музеите и тяхната дейност, както следва: Чл. 24. Музеят е културна и научна организация, която издирва, изучава, опазва и представя културни ценности, природни образци и антропологични останки с познавателна, образователна и естетическа цел. Чл. 35. (1) Основната дейност на музея е опазването и представянето на движими и недвижими културни ценности. В ЗКН липсва аналогична дефиниция по отношение на библиотеките и архивите, като същевременно на Инспектората за опазване на културното наследство е вменено да осъществява контрол за спазването на изискванията на този закон и на издадените въз основа на него актове, свързани с опазване на книжовни и литературни културни ценности, съхранявани в библиотечните и архивните колекции - ръкописи, архивни документи и старопечатни издания (чл. 15, ал. 1, т.6). Определение за функциите на библиотеките във връзка с книжовното и литературното наследство се съдържа в ЗОБ: Чл. 2. Обществените библиотеки са образователни, информационни и културни институти с национално и местно значение, които събират, обработват, организират, съхраняват и предоставят за обществено ползване печатни и други произведения и информация, включително за книжовното и литературното културно наследство. Съвсем очаквано, определението за архивите се съдържа в ЗНАФ, но без препратка към документалното културно наследство (по смисъла на ЗКН): Чл. 5. Архивите са организации или структурни звена на организации, които осъществяват подбор, комплектуване, обработване, опазване на документи и ги предоставят за публично използване. 35 В областта на книжовното и документалното културно наследство, въпреки липсата на легално определение, отговорните институции са на първо място библиотеките и архивите, след това и музеите, които полагат грижи за книжовните и документалните културни ценности като специфичен вид материално движимо културно наследство. Техните служители са натоварени с функциите по събиране, съхраняване, опазване, проучване и социализиране на книжовните и документалните паметници на територията на Република България. Архивните и книжовните ценности имат веществен характер, което предопределя тяхната физическа уязвимост и поставя редица специфични условия за дейностите по опазване и съхраняване, които на свой ред се превръщат в изисквания към институциите, отговорни за тези дейности55. Изучаването и съдържателният анализ на тези паметници, както и на възможностите за подходяща социализация, са свързани с редица научни и изследователски задачи. Националната библиотека „Св. св. Кирил и Методий“ е водеща институция, отговорна за опазването и проучването на книжовно наследствто и поради мащабите на съхраняваните колекции. По отношение на документалните ценности водещата институция е Държавната агенция архиви (ДАА, създадена през 1952 г.), включваща в своята структура шест дирекции „регионален държавен архив“ съответно в градовете Бургас, Варна, В. Търново, Монтана, Пловдив и София56. На практика обаче сбирки от ценни книги и документи се откриват както в библиотеките и архивите, така и в музеите, та дори и в читалищата в страната. Стефка Петкова определя този проблем с разпиляването на архивния фонд като „стар, а за България и остър“ и като основен фактор, който влияе негативно върху възможностите за ползване на архивните ресурси.57 Според Петкова същината на проблема се състои в това, че не се разпространява нужната информация, тъй като „в разбирането на пазителите на подобни документи те са свои, на музея, а не публични“58. В проекта за Национална стратегия и програма за опазване на книжовното културно наследство, изготвен от Българската библиотечно-информационна 55 Гергова, Ани. 2006. Книжовно-документално наследство. Университетска библиотека № 459. София: Университетско издателство „Св. Климент Охридски“, с. 21 и сл. 56 Структурата и функциите на ДАА са представени на официалната уебстраница на Агенцията: https://www.archives.government.bg/8-Структура_и_функции-LM (05.07.2020). 57 Петкова, Стефка. Достъпът до архивни документи, съхранявани в музеите. Материали за размисъл. В: Петкова, Стефка. 2015. Архивистика. Избрано (1960–2015). София: За буквите, с. 418. Конкретно за документите на османотурски език преглед на наличността им в различни архиви прави Желев, Йордан. 2007. Османотурските документи в българските държавни архиви. Състояния и перспективи.– В: Известия на държавните архиви, т. 93, с.337–353. 58 Пак там, с. 416. 36 асоциация (ББИА)59, като обекти на културното наследство, подлежащи на съхраняване в библиотеките, са описани следните категории: ¾ръкописни книги и фрагменти до края на ХIX век ¾старопечатни книги (обхващат църковно-славянски от ХV до XIX век, български от периода на Възраждането (1806–1878) и други монографични издания, отпечатани преди 1800 г.) ¾продължаващи издания от периода 1844–1878 (възрожденски вестници и списания) ¾продължаващи издания от периода 1878–1944 ¾архивни материали, снимки, портрети и пощенски картички (ценни за културната и историческата памет на нацията) ¾архив на българската книжнина (колекция, съхранявана по смисъла на Закона за задължителното депозиране на печатни и други видове документи) ¾чуждестранни редки и ценни книги, които са от значение за българската история и култура60. Идеята за изграждане на европейска културна идентичност се уповава на културното наследство. То се представя като общо, споделено и способно да обедини отвъд граници и конфликти. Финансови инструменти, като програмите „Творческа Европа“ или „Еразъм+“, поощряват усилията културното наследство в разнообразните му форми да бъде активно популяризирано, споделяно, интерпретирано според нуждите на различни целеви групи, да бъде разпознавано като общоевропейско и припознавано за свое. Грижата за познатото и своето е някак естествена; непознатото пък буди колкото любопитство, толкова и страх. Културното наследство трябва да бъде опознавано (и припознавано за свое) по различни линии– то може да е плод на непознати общества, отдалечени във времето и пространството, живели в различни условия и споделяли непознати ценности. То може да е етнически или поколенчески чуждо и неразпознаваемо; може да е на чужд език или непозната писменост; да е непонятно естетически или дори да буди почуда. За да извърши обединителната си, спойваща функция на споделената идентичност, културното наследство, в неговите разнообразни форми, трябва да бъде разпознато, опознато и припознато като свое. За широката публика това е възможно само чрез посредническата интерпретация на специалистите.61 Благодарение на своите разностранни, дълго време изграждани и разви59 Информация относно структурата и дейността на ББИА се намира на уебстраницата на Асоциацията – https://www.lib.bg (6.11.2018). 60 Национална стратегия и програма за опазване на книжовното културно наследство в библиотеките и осигуряване на достъп до него. Проект. 2013. София: ББИА. 61 Ани Гергова твърди обратното– според нея „вещите, фактите, събитията, станали пре- 37 вани, професионални знания и умения те могат да го разпознават, превеждат и пресъздават за всички останали. Без тяхното посредничество музеите се превръщат в мавзолеи, а библиотеките и архивите привличат само тесни специалисти и малцина посветени. Изграждането на европейска идентичност и общо културно наследство няма как да „прескочи“ националното равнище. Именно националната правно-нормативна уредба и институциите набелязват, регламентират и провеждат конкретните дейности по опазване и социализиране на културното наследство, за да стане то достъпно за обществото и да послужи за опора на споделените културни ценности. Към тези два основни стълба трябва да се прибави и системата на образование и професионално обучение. От качеството на подготовката зависи как и доколко специалистите успешно ще изпълняват и надграждат задачата си да превръщат непознатото културно наследство в познато. Българското книжовно и документално културно наследство има достойнствата да бъде част от европейското и да допринесе за изграждането на европейска културна идентичност. Съхранените образци на книжовните школи по българските земи през Средновековието (Преславска, Охридска, Търновска, Софийска и др.) са световнопризнати културни ценности. В унисон с чл. 167 от Договора за Европейски съюз (ДЕС) „Съюзът допринася за разцвета на културите на държавите-членки, като зачита тяхното национално и регионално многообразие и същевременно извежда на преден план общото културно наследство.“ Опазването, проучването и популяризирането на тези ценности и техният исторически и културен контекст допринасят за утвърждаване на регионалното многообразие, а посредством проявите на културни влияния и връзки в миналото укрепва идеята за общоевропейска културна среда. Позоваването на тези културни ценности като стожер на общността разчита на универсалната вяра в човешкото духовно развитие и израстване и носи предимството да е по-скоро обединяващо и безконфликтно. В комплекса от дейности по опазване на културното наследство социализацията се откроява поради няколко причини. На първо място, в етапа на социализация се осъществява прекият достъп до културното наследство (съобразен със спецификите на отделните му видове– например чрез посещение на музей или туристически обект, чрез изпълнение на обработена и представена ди, са като че ли неутрални по отношение на настоящето– сами по себе си не изискват намесата на посредници. Вторичен процес са утвърждаванията им като значими“. (Гергова, Ани. 2006. Книжовно-документално наследство. Университетска библиотека № 459. София: Университетско издателство „Св. Климент Охридски“, с. 244). Това е интересен контрапункт, като е възможно и двете твърдения, бидейки противоположни, да са верни– по отношение на различни видове културно наследство. 38 песен или танц и др.). Без този достъп трудно може да се говори за същинско разбиране, оценностяване и остойностяване на културното наследство, защото не се поражда необходимост от тях. На второ място, съществен фактор за социализацията е наличието на общност, която да припознава съответното наследство и да бъде „посредник“ на неговото послание към широката публика. Тази общност е само една от заинтересованите страни в процеса на опазване на културното наследство, но играе важна роля като източник на основание, идеи, мотивация за активно интегриране на наследството в обществения културен живот. Социализацията, която се изчерпва в предоставяне на достъп без да бъде идентифицирана или култивирана общност, припознаваща съответното наследство, е кратковременна мярка и не води до желаното трайно разгръщане на потенциала на културното наследство за устойчив растеж и приобщаване. В България липсва целенасочена оценка на ефектите от практикуваната социализация на обекти на културното наследство (предимно опити за превръщане на археологически обекти в туристически атракции). Социализацията не се води от анализ на подбора на обекти, подходящите начини за достъп, възможните целеви групи, което я лишава от устойчиво въздействие62. В случая с книжовното и документалното наследство, съхранявано в отдел „Ориенталски сбирки“ в НБКМ, също стои нелекият въпрос коя е общността, припознаваща го за свое. Особено когато то е „чуждо“ по своите външни белези– писменост и език. Напълно легитимна е общността на изследователите и специалистите, които се интересуват от неговото изучаване за целите на историята, езикознанието, палеографията, кодикологията. Основен адресат на усилията на тази общност са научни форуми и значително по-рядко– широката общественост63. Важна е и ролята на институциите на паметта, които търсят начини да популяризират резултатите от научната дейност, чийто обект са книжовните и документалните ценности. Практиката показва, че без същинското припознаване, на каквото е способна единствено общността с наследство (без значение как се е формирала и дали 62 Проблемът е поставен в коментар на Петя Славова, участваща в екипа на Наследство. БГ, в рамките на симпозиум за историческото наследство на България и неговата икономическа устойчивост (март, 2020– март, 2021)– „За необходимостта от анализ и оценка на социално-икономическите ползи от социализацията на културно-историческото наследство“ http://bit.ly/3pqdKo9 (20.10.2020). 63 Емблематичен случай е полемиката около новоиздирените османотурски документи, свързани с Васил Левски и Българския революционен централен комитет (2020). Поради непреходната обществена значимост на темата, документите бързо достигат от архива до читателя, благодарение на усилията на екип от специалисти (събитието е отразено в много новинарски уебстраници, както и на сайта на НМ „Васил Левски“– Карлово https://vlevskimuseumbg.org/bg/2020/02/18/новите-документи-за-васил-левски-в-ръц/ , (20.11.2020 г.). 39 отношението є е унаследено или култивирано), изброените мерки остават недостатъчни. Изграждането на специалисти е скъпоструваща инвестиция, с бавна възвръщаемост, която при липсата на идентифицирана общност с наследство никой не е склонен да направи. Ярък пример за трудна социализация и последиците от нея представлява колекцията от ориенталски сбирки на Националната библиотека. Проблемите, свързани с тази колекция от гледна точка на професионалното развитие като предпоставка за качествена социализация на културното наследство, са обострени, специфични и същевременно характерни за книжовното и документалното наследство в България. Ето защо този случай ще бъде разгледан в четвърта глава. Книжовно-документалното културно наследство на България като обект на изследване Ани Гергова идентифицира и назовава книжовно-документалното наследство като обособен дял. В своята монография, посветена на този вид наследство, „основополагащ за културната памет“, тя прави преглед на историографията и библиографията, посветени на българската книжовна продукция, като припомня, че „натрупаните в целокупната история на човешката цивилизация текстове, за да бъдат запомняни и осмислени, трябва да се опазват и съхраняват“64. Гергова предлага и обосновава убедително основанията то да бъде разглеждано като обособен дял, поради следните присъщи нему характеристики: ¾книжовните институции са значими за самоопределянето и историческата идентификация на нациите; ¾книжовно-документалното наследство присъства в съвременната комуникация и образованието (чрез т.нар. литературен канон); ¾писмено-знаковите системи поддържат културната памет на общностите, а документите са „гръбнак“ на общуването във всички структури на социалния живот; ¾книжовните паметници доставят интелектуална и естетическа наслада на своите ползватели; ¾научните изследвания на книжовно-документалното наследство предоставят възможности за установяване и обяснение на исторически етапи, събития и личности65. Основополагащата роля за проучване на книжовно-документалното наследство се пада на изследванията по история на книгата и нейните основни 64 Гергова, Ани. 2006. Книжовно-документално наследство. Университетска библиотека № 459. София: Университетско издателство „Св. Климент Охридски“, с. 12. 65 Пак там, с. 21–23. 40 направления, чието развитие дава основание да се говори за „науки за книжовно-документалното наследство“ (библиоистория, библиотеория, библиография и библиотекознание)66. Принос към проучването на книжовното наследство имат многобройните публикации, посветени на славянските и българските кирилски ръкописи (Беньо Цонев, Маньо Стоянов, Христо Кодов, Божидар Райков, Боряна Христова, Елисавета Мусакова, Аксиния Джурова, Вася Велинова и др.). Във връзка с обекта на настоящото изследване следва да се спомене работата по проучването на съхранената по нашите земи ориенталска книжнина (Борис Недков, Михаила Стайнова, Стоянка Кендерова, Орлин Събев, Анка Стоилова, Зорка Иванова и др.). Самостоятелен дял заема проучването и разкриването на съдържанието на ориенталския документален архив (съдържащ документи на османотурски, арабски и персийски език), представен от тематични описи67, поредиците от публикувани самостоятелни документи68, изследвания в областта на дипломатиката, филигранологията, историко-демографски и социално-икономически изследвания, основани на съхранената изворова база (Борис Недков, Петко Груевски, Никола Попов, Аспарух Велков, Стефан Андреев, Елена Грозданова, Славка Драганова, Валери Стоянов, Светлана Иванова, Стоянка Кендерова, Зорка Иванова, Маргарита Добрева, Румен Ковачев, Стоян Шиваров и мн.др.)69. *** Обект на настоящето изследване са архивните и книжовните културни ценности като отделен вид културно наследство, а негов предмет– професионалното развитие в областта на опазването на книжовното и документалното наследство. Общото състояние на опазването на този вид наследство е описан през 2011 г., когато Българската библиотечно-информационна асоциация (ББИА) извършва изследване по темата за книжовното наследство, 66 Пак там, с. 156. Нямам за цел да представям развитието на тези науки, чийто принос за проучване и популяризиране на българското книжовно наследство и за утвърждаване на неговото място в световната култура е значим. 67 Например опис на документите за българските национално-революционни борби, църковно-националната борба, опис на тимарските регистри, на джизие регистрите, на документи за занаяти и търговия– списъкът е илюстративен, но не и изчерпателен. Избрана библиография на трудовете на сътрудниците на „Ориенталски сбирки“ на НБКМ се подготвя като част от сборник, посветен на 110-годишнината от създаването на този отдел (под печат). 68 Като например известната поредица „Турски извори за българската история– ТИБИ“ (1964–1986). 69 Виж списъка с подбраната литература, като в него целесъобразно са включени сравнително новите публикации, които изследват видове документи, а на конкретни селища или теми. 41 съхранявано в българските библиотеки70. В него се констатират редица тревожни факти от една устойчива тенденция71: „Книжовното културно наследство на България е сериозно застрашено. По-голямата част от анкетираните библиотеки са разположени в сгради и помещения, които не са специално проектирани, а са приспособени за целта. Поради това условията за съхранение и извършваните дейности по профилактика, консервация и реставрация са неадекватни и не отговарят на съвременните изисквания, норми и стандарти. Ситуацията в църковните и манастирските библиотеки е неясна.“72 От съществено значение за настоящото изследване е и следното заключение на работната група: „Персоналът в библиотеките, зает с опазването и достъпа до книжовното наследство, не е достатъчен и не притежава необходимата квалификация, за да посрещне новите предизвикателства и динамичните промени. Националната програма за опазване и достъп до книжовното наследство трябва да включва и система от мерки за продължаващо обучение по всички аспекти на съхранението и опазването, включително по подготовка и управление на проекти.“73 Така очертаната обща проблемна ситуация– от една страна по отношение на съхраняването и опазването, от друга страна по отношение на професионалните знания и умения, свързани с основните дейности в библиотеките– за съжаление не е новост. Причините, поради които управлението на проблема се изчерпва с констатиране и публикуване на фактите за пореден път, едва ли следва да се търсят само в институционалните рамки на ББИА. Налице е системен проблем на ниво политики, пораждащ инфраструктурен, финансов и кадрови дефицит от мащаби, които гилдията сама няма сили да преодолее. Това се потвърждава от констатацията на Ани Гергова, че в последните десетилетия библиотеките „нямат нова законодателна регламентация74, в недостатъчна степен са включени в действащите стратегически и програмни документи за развитие на образованието, науката, културата и информационното общество“75. От позицията на своя дългогодишен изследователски и професионален опит, Гергова формулира и препоръки към евентуални бъдещи законо70 Обект на проучването са 95 библиотеки, методът е анкета от 118 въпроса. Книжовното наследство в българските библиотеки. Резултати от проучване. 2011. София: ББИА, с. 4. 71 Многобройни са изследванията, посветени на музеите и музеологията в България (вж например Симеон Недков. 2017. Музеи и музеология. София: ЛИК). Въпреки това, не ми е известно да съществуват статистически данни относно състоянието на културното наследство, което се съхранява в българските музеи и архиви. 72 Книжовното наследство в българските библиотеки. Резултати от проучване. 2011. София: ББИА, с. 20. 73 Пак там, с. 21. 74 Това е вярно към 2006 г., когато е публикувана монографията на А. Гергова. През 2009 г. е обнародван ЗОБ. 75 Гергова, Ани, 2006, Книжовно-документално…, с. 247. 48 ВТОРА ГЛАВА ОСНОВНИ ПОДхОДИ И ДЕйНОСТИ В ОБЛАСТТА НА ДОКУМЕНТАЛНОТО И КНИжОВНОТО КУЛТУРНО НАСЛЕДСТВО Във втората глава се разглежда теоретичният модел за опазването и социализирането на културното наследство. Прави се преглед и анализ на дейностите, включени в процеса на опазване и социализация, и се проследяват практическите подходи към тези дейности конкретно в областта на документалното и книжовното културно наследство. Проследяват се длъжностите и професиите в тази област, като важна предпоставка за анализ на професионалното развитие. Теоретичен модел за опазването и социализирането на културното наследство Културното наследство в Европа дава повод за големи надежди. От една страна, ЕС създава политики, насочени към използването на европейското наследство като средство за ускоряване на процеса по изграждането на европейска културна идентичност. От друга страна, данните за заетостта и приходите от културното наследство в Европа пораждат основания за добра оценка на потенциала му да допринася за икономическия растеж. В каквато и посока да се проектират ползите от културното наследство, за да станат те реалност е необходимо първо да бъде осигурено неговото физическо оцеляване и съществуване, да бъдат открити подходящите начини, методи и средства, чрез които то да бъде употребявано за постигане на заложените цели– социално приобщаване и икономически растеж. В този процес са важни както отделните етапи, така и факторите, които влияят върху тяхното протичане. Един опростен и станал популярен теоретичен модел на дейностите по опазване на културното наследство представлява т.нар. цикъл на наследството (heritage cycle). Основните етапи следват естествено един от друг и сключват затворена окръжност: 49 Фиг. 1. Цикъл на опазване на културното наследство, English Heritage Trust80 Диаграмата е създадена да илюстрира стратегическите цели за периода 2005–2010 г. на британската благотворителна организация English Heritage Trust, която започва да се грижи за сгради и архитектурни паметници на територията на Обединеното кралство още през 1882 г.81 Фондацията определя своята кауза с мотото „Да превърнем миналото в част от нашето бъдеще“ (Making the Past Part of Our Future). На всяка стъпка от цикъла съответства стратегическа цел: да се помогне на обществото да развие своето разбиране за историческата среда (в конкретния случай става въпрос за архитектурно наследство); тази среда да стане част от дневния ред на обществото (културното наследство е свързано с различни дейности и не бива да се мисли като обособена и изолирана област); да се даде път на устойчивото развитие на (английската) историческа среда (като противовес на възгледа, че консервацията означава нищо да не се променя и случва); да бъдат подпомогнати местните общности да се грижат за заобикалящото ги архитектурно наследство, да се стимулира положителното отношение към историческата среда, както и обобщаващата и фундаментална за Фондацията цел да се използват по най-ефективен начин обектите, за които се грижи тя. 80 Диаграмата е представена в преведен и адаптиран вариант. Simon Thurley, Into the future. Our strategy for 2005–2010.– In:Conservation Bulletin[English Heritage], 2005 (49), p. 26–27. 81 За историята, профила и целите на Фондацията може да се научи от официалната уебстраница: https://www.english-heritage.org.uk/about-us/our-history (26.12.2018). 50 Подходът би могъл да бъде определен като емичен, тъй като разкрива отношението на една общност към културното наследство като към нещо собствено, принадлежащо є, интегрална част от припознатото є минало. Подобно отношение създава различна отправна точка от онази, при която наследството тепърва трябва да се осмисля като собствено или да се търси начин да бъде интегрирано в припознаваната като своя история на общността– какъвто е случаят например с паметниците от тракийската древност или римската епоха по българските земи. По-нататъшното сравнение между системите на опазване на културно-историческото наследство (английската и българската) не би било уместно поради множество причини, свързани с историческото развитие на двете държави. Приведеният пример обаче е полезен с това, че очертава абстрактното, но необходимо равнище на стратегическо планиране, което подчинява всекидневните дейности и очертава дългосрочния хоризонт и в крайна сметка– смисъла на това да бъдат опазвани съхранените свидетелства за културното развитие и човешките достижения в отминали времена. Моделът онагледява механизма, по който културното наследство се вписва хармонично и устойчиво в типичните за съвременността обществени дейности и инициативи, като би могъл да се отнася към всякакви културни ценности, независимо от техните особености и специфични характеристики. Той представя логическата последователност от емоционални реакции, водещи към изграждането на проактивно отношение. Тяхната съвкупност съдържа отговорите на въпроси като например защо е важно да опазваме културното наследство, каква е неговата социална значимост и роля в съвременния свят и др. Въпреки че е заимстван от областта на недвижимите културни ценности, моделът би могъл да служи за своеобразна идейна рамка, в която се помества и цялостната философия на дейностите на институциите на паметта (музеи, архиви, библиотеки), без да противоречи на тясната им специализация и произтичащите от нея особености. От гледна точка на управлението на културното наследство, въпросът за конкретното съдържание на дейностите по опазване, проучване и социализиране е пряко свързан с методите и показателите за оценка на тяхната ефективност, необходими за проследяване на адекватността на постигнатите резултати. Всичко това изисква наличието на стратегически цели и задачи, които да предопределят характера на резултатите. Качеството на резултатите пряко произтича от качеството на изпълнение на дейностите, а основен фактор за обезпечаването му е наличието на адекватни знания, умения и компетентности на лицата, ангажирани с изпълнение на дейностите. За да се установи кои са адекватните знания, умения и компетентности е необхо- 51 димо най-напред да бъдат проследени дейностите, обслужващи областта на културното наследство, с оглед на нейната обществена полезност. Заявената политическа воля в ЕС, културното наследство да бъде припознато като икономически ресурс, е свързана с необходимостта от привличането на значими обществени фондове за подсигуряване на дейностите по опазване и социализиране. Редица политически документи правят опит да идентифицират и опишат тези дейности, като по този начин очертават и легитимират обхвата на културното наследство и създават политическо, обществено и правно основание за съществуването на ресорни институции. Дейности по опазване и социализация на културното наследство През 2011 г. с Рамковата конвенция на Съвета на Европа за значението на културното наследство за обществото са дадени най-общи предписания по отношение на необходимите действия, които страните трябва да предприемат за опазване на световното културно наследство, а именно: Чл. 12. Страните се задължават: a. да окуражават всеки един да участва в: – процеса на идентифициране, проучване, тълкуване, опазване, консервация и представяне82 на културното наследство; – публичното обсъждане и дискусии върху възможностите и предизвикателствата, които се поставят от културното наследство; b. да отчитат ценностите, определени от всяка наследствена общност по отношение на културното наследство, с което тази общност се идентифицира; c. да признават ролята на доброволните организации, както като партньори в дейностите, така и като конструктивни критици на стратегиите по опазване на културното наследство; d. да предприемат мерки за подобряване на достъпа до наследството, особено сред младите хора и тези в неравностойно положение, с цел повишаване на съзнанието за неговата стойност, за необходимостта от неговото поддържане и опазване, както и за евентуалните ползи от него83. Като конкретни дейности биха могли да се посочат стъпките от процеса, който включва идентифициране, проучване, тълкуване, опазване, консервация и представяне. Сравнението с по-горе цитирания модел на цикъла на опазване на културното наследство показва, че потребителят или адресатът на 82 Потъмняването– тук и в следващите цитати, е мое– М. Зв. 83 Текст на Конвенцията от Фаро – https://cutt.ly/tkjG7oY (08.07.2020). 52 резултатите от процеса (който трябва да осмисли, разбере и оцени, за да може на свой ред да опазва) не присъства директно като действаща страна, което е „компенсирано“ с приканването „всеки да участва“. Важното в случая е, че този комплекс от дейности формира представата за необходимостта от институции-посредник, които да опазват културното наследство и да го представят на обществото. Кой и как обаче решава, дали даден обект е културна ценност? В България регламентиращият областта на културното наследство правно-нормативен акт е Законът за културното наследство (ЗКН)84, чл. 8 от който е посветен на дейностите по опазването: Чл. 8. (1) Опазването на културното наследство е системен процес на издирване, изучаване, идентификация, документиране, регистрация, консервация, реставрация и адаптация. (2) Закрилата на културното наследство е система от мерки за осигуряване опазването му в интерес на обществото. Законът гарантира „равен достъп на гражданите до културните ценности“ (чл. 3), но същевременно в дейностите по опазване липсва елемента „представяне“. Адаптацията, която законът предвижда, е уточнена в чл. 163 „Консервация и реставрация, както и адаптацията на културни ценности е системен процес от дейности, които целят предотвратяване на разрушаването, стабилизация на състоянието им, както и улесняване на тяхното възприемане и оценка при максимално запазване на автентичността им“. Законът обвързва закрилата на културното наследство с интереса на обществото, но въпреки това подходът изглежда донякъде формален, тъй като описаният процес не включва именно осигуряването на достъп. Сравнението с цитирания английски модел показва съществена разлика– в него активното въвличане на потребителя е ключов елемент в процеса на опазване. В глава 10 от ЗКН е дефинирано представянето на културни ценности, макар такава дейност да не е включена в процеса на опазване (чл. 8 от ЗКН). Чл. 180. (1) Представянето на културните ценности е дейност по разкриване и популяризиране на културната и научната им стойност пред обществото. Особеност на ЗКН е, че въпреки декларирания принцип за „равнопоставеност на различните видове културно наследство при осъществяване на неговата закрила“ (чл. 3, ал. 1, т. 1 от ЗКН), специално внимание е отделено на архео84 Обн. ДВ, бр. 19, от 13 март 2009 г., в сила от 10 април 2010 г. 53 логическото наследство (глава седма) и на консервацията, реставрацията и адаптацията на недвижимите културни ценности (глава осма). Останалите изброени в чл. 53 видове (сред които архитектурните ценности не попадат)– етнографски, исторически, художествени, природни, технически, архивни, книжовни, литературни– не са обект на подробно разписване на свързаните с тях дейности. Очевидно обществото е мислено като публика, на която се представят културните ценности, а основната отговорност за тях носят институциите (на паметта) съхраняващи съответното наследство. Можем само да припомним, че с Новата европейска програма за култура85 Европейската комисия приканва към основано на участие управление на културното наследство. У нас извървяването на пътя към активно гражданско участие в процеса на взимане на тези решения все още предстои. Институцията, в чиято пряка отговорност, според правно-нормативната, уредба попада документалното и книжовното наследство е НБКМ. За да видим как са дефинирани дейностите по опазване на архивните и книжовните културни ценности, които са обект на настоящото изследване, е необходимо да се насочим към ЗОБ, Наредба № 3 за съхраняването, ползването и разпореждането с документи от библиотечния фонд (в частта, която се отнася за НБКМ) и Правилника за дейността на НБКМ86. Поради характера на част от разглежданата сбирка като документален архив, свързан методически с ДАА, е необходимо да се отчетат и предписанията на ЗНАФ. Съгласно с чл. 12. от Закона за обществените библиотеки дейностите, които НБКМ извършва са „събиране, обработване, организиране, съхраняване и предоставяне за ползване на български и чужди граждани печатни и други произведения, издадени на територията на страната.“ Освен това поддържа уникални колекции (изброени в чл. 13) и осигурява достъп до тях (чл. 14). По отношение на културното наследство НБКМ също така следва да „идентифицира книжовни и архивно-документални ценности“87, както и да осигурява „реставрация и консервация на български, славянски, ориенталски и други чуждоезични ръкописи, архивни документи, редки, ценни и старопечатни издания, които са културни ценности национално богатство“ (чл. 16). Тези две основни групи дейности се осъществяват при условията и по реда на ЗКН, докато за третата– извършване на научни и научно-приложни изследвания, подобно уточнение не е направено. Наредба № 3 за съхраняването, ползването и разпореждането с документи от библиотечния фонд88 по отношение на съхраняването, ползването 85 Нова европейска програма за култура, Брюксел, 22.05.2018, COM(2018) 267 final. 86 В сила от 24 октомври 2016 г., http://nationallibrary.bg/wp/?page_id=67221 (09.07.2020). 87 Терминът „архивно-документални ценности“ не се открива в ЗКН. 88 ДВ, бр. 98 от 28 ноември 2014 г. 54 и разпореждането с културни ценности директно препраща към ЗКН (чл. 1, ал.3). Обявените за културни ценности библиотечни материали са извадени от обсега на дейността „прочистване на библиотечния фонд“ (раздел IV, чл.32), като колекциите от „ръкописи, старопечатни книги, редки, ценни, справочни и краеведски издания“ подлежат на цялостна ежегодна инвентаризация (разделV, чл. 40, т. 1). Като задължение на библиотекарите е вменено „да установят специален режим за ползване и за репродуциране само в библиотеката на: 1. редки и ценни библиотечни документи (ръкописи, архивни материали, инкунабули, старопечатни издания, редки публикации и справочни издания, периодични издания с научна стойност и др.)“ (раздел VII, чл. 50). В преходните и заключителни разпоредби, ал. 3, се казва, че „Националната библиотека „Св. св. Кирил и Методий“ и библиотеките, които са собственици или управляват специални видове колекции (ръкописи, старопечатни книги и архиви), разработват допълнителни вътрешни нормативни актове за тяхното управление и ползване.“ Анализът на приведените текстове от Наредба №3 показва, че тя дава само най-общи напътствия на библиотеките по отношение на дейностите, засягащи културните ценности съхранявани в тях. На практика оставя всяка библиотека със специална колекция да въвежда свои правила, като не гарантира устойчивост при промяна на библиотечното ръководство. Библиотеката, като основна институция на паметта, в помощ на изработването на оперативни правила за опазване и социализация на съхраняваните архивни и книжовни ценности, разполага само със ЗКН, който не отразява спецификите на този значителен дял от културното наследство. В допълнение, дейностите на библиотеките се измерват спрямо Стандарта за библиотечно-информационно обслужване89, в който има един-единствен индикатор по отношение на културното наследство, а именно: 19.2. а) промоциране на културното наследство– от 10 до 15 мерки (изложби, печатни и електронни издания; представяне в уебсайтове, представяния в медии, кампании и др.). Сам по себе си този индикатор е далеч от актуалните стандарти на представяне на културно наследство, като се свежда единствено до количествено отброяване на мерките, без никаква препратка към тяхното качество. Описаната картина създава за библиотеките със специални колекции (в частност и най-вече НБКМ) необходимостта да изграждат и поддържат специфична експертиза в областта на културното наследство. Това включва неговото управление, както и дейностите по опазване и социализация, за да могат те да бъдат адекватно идентифицирани, регламентирани и най-вече– непрекъснато осъществявани, като се вписват пропорционално сред оста89 Стандартът за библиотечно-информационно обслужване е издаден през 2015 г. на основание чл. 8, ал. 2 от ЗОБ. 55 налите библиотечните функции. Третирането на културните ценности на общо основание като „библиотечни документи“ не винаги е подходящо за тях (виж Пета глава), както и не отговаря в пълна степен от свързаната с тях нужда от специализиран подход. Как е решен проблемът с регламентирането на дейностите по отношение на колекциите от културни ценности в Правилника за дейността на НБКМ? Съгласно с организационната структура на НБКМ направлението „Опазване на ръкописно-документално наследство“90 включва три отдела– „Български исторически архив“, „Ръкописи и старопечатни книги“ и „Ориенталски сбирки“. Изброяването на техните функции е абсолютно идентично: а) осъществява подбор, комплектуване и обработване на документи за колекциите от български, славянски, ориенталски и други чуждоезични ръкописи, архивни документи, редки и ценни старопечатни книги; б) създава научно-справочен апарат към съхраняваните документи, чрез който осигурява оперативен достъп до тях; в) отговаря за изработването на сводни описи на ръкописното книжовно и литературно наследство и участва в Регистъра на Националния архивен фонд; г) носи отговорност за опазването и съхранението на документите; д) предлага документи за реставрация, консервация и дигитализация; е) предоставя консултантска и експертна помощ на библиотеки, други институции и граждани по въпросите на закрилата на наследството. На пръв поглед прави впечатление, че и за трите отдела е определен един и същ обект на действие, което не е реалистично за изпълнение. По-тревожното в случая е, че по този начин (като се поставят под общ знаменател например български, славянски, ориенталски и други чуждоезични ръкописи) или се очаква от служителите и на трите отдела да притежават експертиза по всички видове или се смята, че специализирана експертиза не е необходима. Изучаването и тълкуването на документите не са посочени изрично като самостоятелна дейност. Вероятно се възприемат като предпоставка за или като етап от тяхното обработване и създаването на научно-справочен апарат. Това обаче не съответства напълно на предписанията на ЗОБ за извършване на научни и научно-приложни изследвания, които в НБКМ са основно резултат от дейността на разглежданото направление. Последова90 Това наименование датира от 2016 г., докогато направлението се нарича „Ръкописно-документално и книжовно наследство“, преди това пък е било „Ръкописно-документален център“. Виж например Калайджиева, Константинка. Ръкописно-документален сектор.– В: Материали за историята на Народната библиотека „Св. св. Кирил и Методий“ 1944–1978. София, 2003, с. 289–293. 56 телността от дейностите по подбор, комплектуване, обработване, изготвяне на научно-справочен апарат, своден опис, съхраняване, предоставяне на достъп, възпроизвежда класическия набор от основни функции на библиотеките. За социализацията на културното наследство се изисква проучване, тълкуване, проактивно представяне (което включва, но не се изчерпва с предоставянето на достъп). На тази основа възможното заключение е, че библиотеката, като институция с история и традиции, създава достатъчно условия за опазване на културното наследство. При конкретния пример с описанието на функциите на направление „Опазване на ръкописно-документално наследство“ обаче са налице пропуски по отношение на социализирането на културното наследство. Важно е да се подчертае, че този пропуск е на ниво нормативен акт (което не е без значение и има своите последици), а дейността на НБКМ понастоящем е силно ориентирана към публиките, в т.ч. и на културното наследство и включва изобилие от популяризаторски дейности.91 За да могат да бъдат удовлетворени съвременните обществени очаквания за културно наследство като ресурс за социално приобщаване и икономически растеж, е необходимо да се гарантира неговото опазване и да се намерят подходящи начини за неговото социализиране. Опазването и социализирането са критично важни за документалното и книжовното културно наследство, съхранявано в отдел „Ориенталски сбирки“ на НБКМ, за да не се превърне то в напълно непознато наследство (виж Първа глава). С тези два аргумента ще опитам да обобщя разгледаната нормативна „мозайка“ от дейности (изброени в ЗКН, ЗОБ, Наредба №3, Правилника на НБКМ), като ги структурирам именно през призмата на двата основни функционални комплекса– опазването и социализирането. 91 За справка– културния календар на НБКМ на уебстраницата на институцията. Към момента основните инициативи се изразяват във виртуални изложби и онлайн събития, поради въведените противоепидемични мерки в страната, вследствие на заплахата от Ковид-19. http://bit.ly/3onPDFn (09.07.2020). 57 Фиг. 2. Дейности от функционалния комплекс „опазване“ *В тази и в следващите диаграми са използвани термините, употребени в ЗКН, въпреки че те не означават дейност, а резултат от нея– следва да бъде идентифициране (дейност)– идентификация (резултат) 64 Фиг. 5. Дейностите по социализиране на документалното и книжовното културно наследство в отдел „Ориенталски сбирки“ Съвкупността от изброените дейности като цяло включва описаното в ЗКН съдържание на процеса на опазване на културното наследство, а именно издирване, изучаване, идентификация, документиране, регистрация, консервация, реставрация и адаптация. Как обаче следва да се тълкува наглед формалното несъответствие на дейностите между отделните елементи? Възможно е да се дължи на използването на различна терминология (назоваване на една и съща дейност по различен начин) или на писането на ЗКН от гледна точка на друг вид културно наследство, чиито специфики не съвпадат с документалното и книжовното. Но може би далеч по-важен е въпросът до какво води това несъответствие? В представения в ЗКН процес по опазване на културното наследство липсва една много важна дейност– управление и администриране101. През призмата на разглеждания конкретен пример тази дейност има широк обхват, извършва се от ръководителя (главният архивист) на съответния отдел, който я съвместява с останалите си задължения. Включва изготвянето на отчети и планове, отговорност за личния състав, координация на общи дейности и инициативи като участие в изложби, проекти, мероприятия на НБ. Изисква 101 В ЗКН управлението изглежда се мисли на високо институционално равнище, а не като оперативна дейност. 65 добро познаване на историята и структурата на „Ориенталски сбирки“ и НБКМ, характера и особеностите на съхраняваното културно наследство, познаване на нормативна уредба, умения за стратегическо и оперативно планиране, делегиране на задачи, предотвратяване и решаване на възникнали конфликти, комуникативни умения, дигитална и чуждоезикова компетентност. Дългогодишният практически професионален опит на служителите в „Ориенталски сбирки“ показва конкретно и точно какви знания и умения са необходими за работа с разглежданото документално и книжовно наследство. Запитани по този въпрос, респондентите в проведеното структурирано интервю (виж приложение 2), всеки от „камбанарията“ на своята заемана длъжност и специализация, описват като необходими следните знания и умения: архивистика, палеография (на източните езици– арабска, османотурска, персийска); кодикология на източната ръкописна книга, вкл. филигранология, археография; каталогизиране; археография на старопечатната източна книга; отлично владеене на един или няколко източни езика (турски, османотурски, арабски, персийски); солидни знания по политическа и културна история на Османската империя, Турция, арабските страни и Иран; добро владеене на западни езици и на руски език; усет за граматическите конструкции; умението да разчиташ различните шрифтове; умението да се съсредоточаваш и да си постоянен в усърдието си; историческа граматика; сто процента амбиция. Разглеждането на дейностите и свързаните с тях знания, умения и компетентности извежда на преден план въпроса за специализацията. Практиката сочи, че специализацията в разглеждания пример в общи линии отчита разграничаването между техническите (или т.нар. производствени) и научно-изследователските дейности. В действителност често пъти тази линия се престъпва, поради липсата на достатъчно и добре подготвени кадри. Резултатът е, че всички вършат всичко или от всичко по малко, което обикновено се отразява зле върху качеството. Вместо тясна специализация, която очевидно е скъпа и непостижима, се практикува квотното разделение на дейностите в рамките на работното време– например 70% на 30% в полза на научно-изследователската дейност. Много е важно да се отбележи, че обикновено формирането на тази квота произтича от знанията и уменията на наличните специалисти, а не от нуждите, свързани с процеса на опазване на културното наследство. Началото на научната дейност на НБКМ е поставено през 1954 г. с Постановление №13 от 22 януари 1954 г. за утвърждаване на научноизследователските институти по ведомствата, сред които е посочена Библиотеката. През 1964 г., с наредба за задачите и устройството на институцията, тя е определена като „методичен и научноизследователски институт в областта на библиотекознанието, библиографията и книгознанието“, като се 66 учредяват три научни секции: по библиотекознание; по библиография; по книгознание, архивистика, ориенталистика, палеография и консервация на книгата. Научният състав на НБКМ се регламентира съгласно със Закона за научните степени и научните звания102, а през 2005 г. с Решение на Президиума на ВАК е създаден Специализиран научен съвет по библиотечно-информационни науки към НБКМ с права да дава научни степени и научни звания по книгознание, библиотекознание, библиография, документалистика, архивистика, палеография, изкуствознание и изобразителни изкуства, информационно търсещи системи. През 2010 г. Законът за развитието на академичния състав в Република България постановява нов ред за придобиване на научни степени, според който това става само във висшите училища и научните организации от НАОА103. Липсата на акредитация на НБКМ като научна институция е един от факторите, които през последните години водят неминуемо до затихване на научно-изследователската дейност. На административно равнище тази дейност не се припознава вече като легитимна, т.е. не може да бъде планирана и отчитана. Същевременно, както проличава от списъка с дейностите, тя е от фундаментално значение за проучването и опазването на паметниците, и е спомената в ЗОБ като дейност, която НБКМ извършва (чл. 16, ал. 1, т. 3). Очертаното противоречие не само поставя институцията в административна задънена улица, като я лишава от основания да използва бюджета си за научно-изследователска дейност, но и постепенно и все повече отслабва капацитета за извършването на научно-приложни изследвания. Това поставя на карта особено втория комплекс от дейности, свързани с културното наследство, а именно– неговото социализиране. Представените конкретни дейности по опазване и социализация на документалното и книжовното наследство са валидни и приложими за всички ценности с подобни физически характеристики– хартиен носител, писани на ръка, принадлежащи на описания период, жанр и пр. Спецификата на примера се съдържа в степента му на отчужденост от представите за българско наследство; в усложнената институционална принадлежност (архив в библиотека); в обема на архивния масив, който създава от самото начало истинско предизвикателство и не на последно място– в съдържанието и възможните съдържими наративи, които това наследство има да разкрие. От гледна точка на дейностите, конкретният пример показва добро съответствие, но и излизане извън тесните рамки на ЗКН. Това очертава преимуществото на практиката, която с течение на времето по естествен път може да се опита да адресира потребностите като ги обвърже с работещи процеси и дейнос102 ДВ, бр. 36 от 9.05.1972 г. 103 Янакиева, Елена. 2016. Научноизследователската дейност в Националната библиотека „Св. св. Кирил и Методий“– В: Библиотека, кн. 5 (2016), с. 194–196. 67 ти, насочени към тяхното удовлетворяване. В разглеждания случай ЗКН може да бъде оценен като обща рамка, но не и като ясен и конкретен регламент по отношение на характера и съдържанието на дейностите за опазване и социализация на културното наследство. Следва да се отбележи още една особеност на конкретния пример– същественото изоставане от процесите на дигитализация и създаване на метаданни, както и на дистанционен достъп на потребителите до тях. Въпреки положените усилия, делът на дигитализираните документи, ръкописи и старопечатни книги е незначителен104. За да бъде съпоставен конкретният пример със ситуацията с дигитализирането на документалното и книжовното наследство в България въобще, е необходимо допълнително проучване. Новите обстоятелства в света (обявената за пандемия заболеваемост от Ковид-19) поставят вече императивно нуждата от отдалечен достъп до колекциите от културни ценности въобще– и това по същество е сериозно предизвикателство за българските музеи, библиотеки и архиви. Фиг. 4 и 5 допълват и потвърждават направената по-горе констатация за сравнителното изоставане на дейностите по социализиране спрямо дейностите по опазване. Каквито и дейности по представянето и популяризирането на ориенталски сбирки да се осъществяват на практика, те все още не са официално номинирани и заложени в административните документи, чрез които се регламентира и управлява институцията (планове, отчети, правилници и др.). Прегледът на дейностите очертава знанията, уменията и компетентностите, необходими за тяхното извършване, като специфична съвкупност, покриваща широк спектър от дисциплини. Както изтъква един от интервюираните, те могат да се разделят на задължителни, набавени априори, защото не могат да се получат в НБКМ и допълнителни (свързани с профила на институцията– архивистика, библиотекознание, поради което тя е в състояние да ги предостави като професионално развитие). Проблемът е, че формалното висше образование не е в състояние да подготвя и квалифицира кадри с описания широкоспектърен профил. Причините за това са дълбоки– липса на целенасочена и последователна политика, която да стимулира връзката между професионалната и образователните институции; липса на подходящи програми за следдипломна квалификация; липса на заинтересованост от страна на ръководството на НБКМ от това да се обучават и изграждат специалисти за работа с разглеждания вид наследство. 104 Информация за осъществените проекти на НБКМ за дигитализация на библиотечния фонд, в т.ч. културно наследство, както и за съществуващата дигитална библиотека може да се намери на уебстраницата на институцията– www.nationallibrary.bg. Вж също бел. 77. 68 Всичко казано дотук в крайна сметка оформя повтарящото се единодушно в проведените интервюта мнение, че професионалното изграждане е плод на лична амбиция и мотивация от страна на поелия по този път. Основното средство за постигане на целта е самостоятелното учене (виж приложение 2). Без да бъдат изключвани амбицията и желанието като безценен и неотменим източник на мотивация, трябва да се подчертае, че е добре те да имат съпътстващ, а не основен характер. Опазването и социализиране на културното наследство безспорно се крепят от индивидуалния ентусиазъм, но могат да се случат и да оцелеят единствено чрез системна, последователна, целенасочена подкрепа, с координираното участие на всички заинтересовани страни. Разгледаните дейности на равнището на ЗКН (фиг. 4 и 5) са универсални по отношение на всички видове културни ценности. Това още веднъж обосновава възможността за изграждане на единен модел на валидиране в областта на културното наследство, който в конкретните си приложения отразява особеностите на съхраняваните ценности. За целта е необходим анализ, подобен на изложения по-горе, който да посочи конкретните измерения на дейностите по опазване, проучване, социализация и необходимите за тяхното извършване специфични знания и умения за всеки вид културно наследство. Въз основа на тях следва да се разпише съответното съдържание на валидирането и да се подберат подходящите критерии, методи, етапи и начини на прилагане. Длъжности, професии и професионално обучение в областта на културното наследство Пропуските в идентифицирането, разписването и регламентирането на дейностите по опазване и социализиране на културното наследство на равнището на законовите и подзаконовата нормативна уредба, не означават непременно, че в практиката тези дейности не се извършват. Освен законодателството, друг полезен източник на информация относно дейностите в областта на културното наследство са документите, които класифицират и стандартизират професиите и длъжностите, както и свързаните с тях изисквания. За целите на българската икономика, статистика и образование е разработена т.нар. Национална класификация на професиите и длъжностите (НКПД, в сила от 1 януари 2011 г.)105. Тя осигурява прилагането на Международната стандартна класификация на професиите ISCO-08 и на изискванията на европейското законодателство106. НКПД-2011 определя професионалната 105 Класификацията е достъпна на уебстраницата на Националния статистически институт: http://www.nsi.bg/bg/content/261/basic-page/национална-класификация-на-професиите-и-длъжностите (06.01.2019 г.). 106 Международната стандартна класификация на професиите ISCO-08 е утвърдена като 69 и длъжностна структура на работната сила в Република България и има за цел да осигури получаването на съвместима и сравнима информация на европейско и международно ниво за професионалната и длъжностна структура на работната сила от администрацията на страната, както и за статистически цели. Националната класификация на професиите и длъжностите се прилага от предприятията при разработване на разписанията на длъжностите и при изготвяне на длъжностните характеристики. От Националната агенция за приходите при регистриране на трудовите договори, от Националния осигурителен институт при регистриране на осигурените лица в системите за статистика на трудовите злополуки и на професионалните болести, от Националния статистически институт при статистическите изследвания и преброяването на населението и жилищния фонд. От изследователски, социологически и нетърговски организации, изучаващи професионалната и длъжностна структура на работната сила и населението107. Областта на културното наследство не присъства експлицитно в тази класификация. Част от професиите, които имат отношение към него, се откриват под код 26 „Юристи и специалисти по обществени науки и култура“. В нея са включени групите 262 „Библиотекари, архивисти и уредници“ (в т.ч. „архивисти и уредници“ и „библиотекари и сродни на тях специалисти“) и 263 „Специалисти по обществени науки и религиозни специалности“ (изброени са: икономисти; социолози, антрополози и сродни на тях; философи, историци и политолози; психолози; специалисти по социална работа и консултиране; духовници и специалисти по религии). Обяснителните бележки по обхвата и съдържанието на описаните длъжности предвиждат както следва: Библиотекарите, архивистите и уредниците подреждат и поддържат архиви, библиотеки, музеи, художествени галерии и други подобни. Библиотекарите, архивистите и уредниците изпълняват следните основни задачи: оценяват, подреждат и организират съдържанието на архиви и артефакти от исторически, културен и художествен интерес и гарантират тяхното съхранение и опазване; организират колекции и изложби в музеи, художествени галерии и подобни; подреждат и поддържат систематична колекция от записан и публикуван материал и го предоставят на потребители в библиотеки или сродни институции; провеждат научни изследвания. европейски стандарт чрез Регламент (ЕО) №1022/2009 (OB, L 283 от 30 октомври 2009 г.) и Препоръка 2009/824/EO на Комисията от 29 октомври 2009 г. относно използването на Международната стандартна класификация на професиите (ISCO-08) в държавите-членки на Европейския съюз. 107 Ганева, Светлана. 2011. Предговор към Национална класификация на професиите и длъжностите, 2011 г. София: ИК „Труд и право“, с. 9–12. 70 Архивистите и уредниците събират, оценяват и гарантират съхранението и опазването на съдържанието на архиви и артефакти от исторически, културен, административен и художествен интерес. Те планират, изработват и внедряват системи за съхранение на записи и ценни исторически документи. Архивистите и уредниците изпълняват следните основни задачи: • оценяват и опазват записи за административни, исторически, правни, доказателствени и други цели; • ръководят или подготвят азбучни списъци, библиографии, микрофилмови копия и други справочни материали с цел да бъдат събрани и достъпни за потребителите; • проучват произхода, разпространението и използването на справочни материали и обекти от културен и исторически интерес; • организират, подреждат и поддържат колекции от артистични, културни, научни или исторически ценни предмети; • ръководят или осъществяват класифициране и каталогизиране на колекции в музеи и галерии и организират изложения; • проучват, оценяват, подреждат, организират и съхраняват исторически значими и ценни документи като държавни документи, частни документи, снимки, карти, ръкописи, аудио-визуални материали; • изготвят научни статии и доклади; • планират и внедряват компютърни системи за управление на архиви и електронни записи; • организират изложби в музеи и галерии, промотират изложби и уреждат специални изложения с общо, специализирано или образователно значение; • оценяват и придобиват архивни материали с цел изграждане и разработване на архивна колекция за изследователски цели108. Анализът на описаните задачи и техните обекти показва, че до голяма степен те са свързани с опазването на културно наследство, без обаче това да присъства експлицитно като терминология. Наричаните в класификацията „обекти от културен и исторически интерес“ са всъщност възможни културни ценности, а ако направим сравнение с цикъла на наследството и още по-конкретно със ЗКН тези задачи могат да се причислят към основните дейности по издирване, проучване, документиране, опазване, социализиране. Важна отличителна черта е, че описанието на длъжностите е основано на „задачи“, което предполага посочване и отчитане на конкретни резултати, качествени и количествени показатели за тяхното изпълнение и пр. 108 Национална класификация на професиите и длъжностите, 2011 г. София: ИК „Труд и право“, с. 171–172. 71 Класификацията отразява пряко европейската номенклатура на длъжностите. Разминаването между тази номенклатура и нуждата от назоваването на нови професии, съответстващи на действащите практики по опазване на културното наследство, би могло да се обясни с консерватизма на нормативната уредба, която изостава спрямо реалността на професионалното развитие. Постепенното профилиране и специализация на професиите в областта на културното наследство нараства пропорционално с появата на нови аспекти и нужди от неговото използване като икономически ресурс и в този смисъл изоставането на „теорията“ е очаквано и разбираемо. Националният класификатор на професиите регламентира общия обхват и съдържанието на длъжностите и е насочен в услуга на работодателите. Работодателите се нуждаят от работна сила, подготвена адекватно за нуждите на съответния сектор, бизнес, институция. Големите очаквания са насочени към образователната система, чиято основна задача е да подсигури знанията, уменията и компетентностите, необходими за професионална реализация, успешна едновременно за двете заинтересовани страни– работодател и служител. Културното наследство е третата „засегната“ област и същевременно обект на интервенциите на първите две, като неговите интереси също следва да бъдат гарантирани и то да бъде успешно опазвано и социализирано. За подготовката на професионални знания, умения и компетентности в рамките на много професии, свързани с културното наследство, се разчита на висшето образование. Това се потвърждава и от самите специалисти, пряко ангажирани с дейности по опазването, 66% от които посочват единствено университета като място за придобиване на знания и умения (виж приложение 1). Доколко актуалните предложения на висшето образование в България отговарят на тези очаквания и нужди, ще бъде разгледано по-долу. Не за всички професии е необходимо висше образование (степени 6–8 по Европейската квалификационна рамка). Списъкът на професиите за професионално образование и обучение (СППОО) определя обхвата на специалностите за професионална подготовка и обучение. Той е изготвен и се допълва от Националната агенция за професионално образование и обучение (НАПОО), на основание на чл. 42, т. 5 (а) на Закона за професионално образование и обучение и се съгласува с отрасловите министерства и с представителните организации на национално равнище на работодателите и работниците и служителите. СППОО е основен документ и има задължителен характер за всички институции, извършващи професионално обучение за придобиване на професионална квалификация. Съобразен е с международната стандартна класификация International Standard Classification of Education ISCED (1997), както и с НКПД и ISCO-08. Основната цел на този списък е да се хармонизира българ- 72 ското професионално обучение с европейското, като се достигне до взаимно признаване на квалификациите и интегриране на България в европейския пазар на труда109. Важна функция на Списъка е, че той е инструмент за провеждане на държавната политика в областта на професионалното обучение и образование. Задачите на Списъка са чрез прилагането му да се осигурява следното: • професионално образование и обучение, адекватно на потребностите на пазара на труда • професионални знания и умения на обучаемите според техните интереси, възможности и потребности • възможности за повишаване на квалификацията и преквалификацията на работната сила и осигуряване на обучение през целия живот • професионална мобилност в рамките на дадено професионално направление и между различни направления • равни възможности и достъп до професионално образование и обучение на граждани, желаещи да повишават своето образование и квалификация • въвеждане на обща (базисна) част в учебните планове за специалностите в дадена професия и възможност за тяхното оптимизиране • оптимизиране на мрежата на професионалните гимназии и професионалните училища и поевтиняване издръжката на обучението • разработване на държавните образователни изисквания за придобиване на квалификация по професии Гореизброените задачи открояват водещо място на потребностите на пазара на труда и отразяват европейските принципи за осигуряване на равни възможности и достъп до професионално образование, както и за учене през целия живот. Списъкът се допълва непрекъснато с нови професии, за които са изработени държавни образователни изисквания и е спазен установеният от НАПОО ред. Реквизитите на списъка включват: професионално направление, наименование на професията, наименование на специалността, степен на професионална квалификация (I–IV), препоръчителни длъжности и единични групи от НКПД-2011. В СППОО са поместени няколко професии, свързани с културното наследство– библиотекар, архивист, реставратор-изпълнител и техник-реставратор (но само в рамките на групата „архитектура и строителство“), екскурзовод. Отсъствието от Списъка на други професии, свързани с опазването на културното наследство на практика означава, че не се предвижда професионално 109 Списъкът с професии е достъпен през уебстраницата на Националната агенция за професионално образование и обучение: https://www.navet.government.bg/bg/sashtnost-na-spisaka-naprofesiite-za-pr (07.01.2019). 73 образование и обучение за тях. Тогава къде и как се подготвят професионално например реставратори за музеите, архивите и библиотеките, специализирани в работа с различни материали като текстил, метал, керамика, хартия? Ако за това се разчита на бакалавърските и магистърските университетски програми, то как се осъществява тясната специализация и продължаващата квалификация?110 Следва да се отчете и появата на нови професии в областта на културното наследство. Основните доставчици на образование и обучение за възрастни в България са центровете за професионално обучение, лицензирани от НАПОО, и работодателските организации. Преобладава обучението в големите предприятия от публичния сектор и по-малко при частния бизнес и микропредприятията. Други доставчици на образование са професионалните съюзи и занаятчийските камари, културните центрове „читалища“, както и неправителствените организации111. По отношение на културното наследство тази система насочва вниманието най-вече към професионалните организации, доколкото такива съществуват, като възможен легитимен доставчик на продължаващо професионално образование. Този подход е потвърден в устава на ББИА, който описва като основна дейност на асоциацията „повишаването на професионалната квалификация и продължаващото образование на библиотечните и информационните специалисти“112. Уставът съдържа цели, насочени основно към библиотечно-информационния сектор, без да включва изрично културното наследство, независимо от ролята на библиотеките като институции на паметта и въпреки наличието на колекции от културни ценности в много библиотеки у нас. Въпреки нееднократните призиви, архивистите в България все още не са представени от свой съюз или съсловна организация. Възможно е това да се дължи и на наличието на Държавна агенция, която ръководи дейностите по опазването, съхраняването, популяризирането на документите от националния архивен фонд, съгласно с разпоредбите на Закона за Националния архивен фонд (ЗНАФ)113. Съгласно с чл. 5 „Архивите са организации или структурни звена 110 Този и други свързани въпроси са поставени и разгледани в сборника „Законодателство и професионално развитие в областта на културното наследство“. Колева-Звънчарова, Милена. Професии и длъжности в областта на културното наследство.– В: Кабаков, Иван (съставител). Законодателство и професионално развитие в областта на културното наследство. Историческа реконструкция и актуално състояние в Република България, София, 2020, с. 116–127. 111 Това е видно и от уебстраницата на европейската образователна мрежа Eurydice: https://eacea.ec.europa.eu/national-policies/eurydice/content/institutions-providing-adult-educationand-training_bg (07.01.2019). 112 Уставът е публикуван на уебстраницата на ББИА: https://bit.ly/36gHzjp (07.01.2019 г.). 113 Обн. ДВ, бр. 57 от 13 юли 2007 г. 80 Меморандумът извежда шест ключови аспекта за изграждане на структурирана рамка на отворен дебат за въвеждане на ученето през целия живот в практиката. Това са: 1) нови основни умения за всички; 2) повече инвестиции в човешките ресурси; 3) иновации в преподаването и ученето; 4) оценяване на ученето; 5) преосмисляне на ориентирането и консултирането; 6) обучение по-близо до дома. Меморандумът завършва с акцент върху европейския принос към ученето през целия живот, който включва: разработване на индикатори и еталони; европейски инициативи като приемане на единен формат на автобиография; план за действие към поощряване на мобилността; европейски структурни фондове; програма за научни изследвания и др. Днес, двадесет години по-късно, Меморандумът е изпълнил основното си предназначение и не е част от дневния ред на ЕС, но има своята историческа значимост с това, че отваря вратата към признаването на резултатите от ученето, което се случва извън формалната образователна система. Ученето през целия живот постепенно се утвърждава като основен принцип122, който обхваща всички форми и аспекти на усвояване на знания и умения. В първите години на ХХI в. този принцип се утвърждава усърдно посредством изработването на механизми за признаване на наученото чрез неформално и самостоятелно учене. Необходимо е да се подчертае, че ЕС мотивира и развива валидирането като инструмент, насочен към повишаване на пригодността за заетост, особено на хора в социално и икономически неравностойно положение, както и на нискоквалифицираните123. В Европейските насоки за валидиране на неформално и информално учене се признава, че системата на валидиране има различни измерения в отделните държави-членки. Тя се управлява по различен начин, като може да е част от формалната образователна система, а може и да е съвсем отделна. Изтъква се и едно важно предимство на валидирането– то е съобразено с индивидуалните обстоятелства, свързани с учещия, но прилагането на стандарти от формалната система осигурява сравнимост на резултатите124. Неформалното учене постепенно придобива ново значение и получава подкрепа чрез програми на ЕС като „Младежта в действие“ (2007–2013), част от която е Европейската доброволческа служба, Еразъм (2007–2013), Еразъм+ 122 Заключения на Съвета от 12 май 2009 г. относно стратегическа рамка за европейско сътрудничество в областта на образованието и обучението („ЕСЕТ 2020 г.“), ОВ C 119, 28.5.2009 г., с. 2. 123 Препоръка на Съвета от 20 декември 2012 г., относно валидирането на неформалното и самостоятелното учене (2012/C 398/01), с. 1. 124 European Guidelines for Validating Non-Formal and Informal Learning, CEDEFOP, Luxembourg: Office for Official Publications of the European Communities, 2009, p. 17 https://www.cedefop. europa.eu/files/4054_en.pdf (10.04.2020). 81 (2014–2020), Европейски корпус за солидарност (2018–2020)125. Действащата към момента Еразъм+ е най-мащабната програма за младежка мобилност в света, с бюджет от 14,7 милиарда евро126. Програмата е изградена от три ключови дейности– образователна мобилност за граждани, сътрудничество за иновации и обмен на добри практики и подкрепа за реформиране на политиките. Основно изискване към проектните предложения и обучителните дейности, които те съдържат, е да бъдат основани на неформално и информално учене. Изработен е и специален сертификат за валидиране на придобитите и/или надградени знания, умения и компетентности чрез неформално или информално (аформално) учене при участие в младежки проекти127. Попълването на сертификата Ютпас (Youthpass certificate) изисква размисъл и самооценка върху процеса на неформално учене и резултатите от него, които са ориентирани спрямо ключовите компетентности на ученето през целия живот– 1. Общуване на роден език; 2. Общуване на чужди езици; 3. Математическа компетентност и основни знания в областта на природните науки и технологиите; 4. Дигитална компетентност; 5. Умения за учене; 6. Обществени и граждански компетентности; 7. Инициативност и предприемачество; 8. Културна осъзнатост и творчески изяви. Неформалното учене в рамките на т.нар. младежка работа, която се подкрепя и поощрява от Еразъм+ (и предшестващите я програми), се разбира като „система извън формалното образование, която събира заедно ресурси, хора, цели, инструменти и методи, за да произведе структуриран процес на учене“128. От особена важност за качеството на процеса, и по-скоро за установяването и постигането на стандарти за качество, са елементи като например наличието на добре формулирани цели, насоченост към обучавания, ориентираност към намиране на решения, оценка на развитието и трудностите и др.129 Извън сферата на младежката работа, изследователите на образованието обобщават неформалното учене като набор от дейности, които са: • съобразени с целевата аудитория и нейните ограничения • структурирани, за разлика от информалното (аформалното) учене, което е несистематизирано и дори неволно 125 Програма на ЕС, която предоставя възможност на младежите да участват в доброволчески дейности или да стажуват в страната или чужбина https://europeansolidaritycorps.bg/ istoriq (24.06.2020). 126 Повече подробности за целите, резултатите, оценка на въздействието, както и статистически данни за програмата могат да бъдат намерени на официалната уебстраница на ЕК - https://ec.europa.eu/programmes/erasmus-plus/about_en (24.06.2020). 127 Според данните, публикувани на уебстраницата на Ютпас, вече има раздадени над 1 милион сертификати https://www.youthpass.eu/bg/ (24.06.2020). 128 Youthpass. Making the Most of Your Learning, Youthpass Guide, с. 8. https://bit.ly/3psD7pp (26.06.2020) 129 Пак там, с. 10. 82 • насочени към разпознаваема целева аудитория (със съответствие между нужди и очаквания) • ориентирани към постигането на определен набор от образователни цели • неинституционализирани, защото се случват извън установената образователна система и предназначени за обучавани, които не са записани в официална форма на обучение130. Валидирането на знания и умения, придобити чрез неформално учене, има и друга насоченост, отвъд проектите за младежка мобилност, които поощряват развиването на активно гражданство и повишена пригодност за заетост на младите хора в Европа. В тази различна посока е ориентирана Препоръката на Съвета от 20 декември 2012 относно валидирането на неформалното и самостоятелното учене. В уводната є част се изтъква, че от валидирането се очаква да повиши конкурентоспособността и икономическия растеж и се прави преглед на основните стъпки, предприети до този момент в ЕС за утвърждаване на валидирането. Ето някои от общо 20-те точки, които се припомнят в текста на Препоръката (представени със съкращения): (7) участващите държави следва не по-късно от 2015 г. да започнат да разработват национални процедури за признаване и валидиране на неформалното и самостоятелното учене, подкрепени съответно от национални квалификационни рамки. (9) като една от приоритетните области за периода 2012–2014 г. се посочва изграждането на напълно функциониращи системи за валидиране на неформалното и самостоятелното учене и насърчаване на използването им от възрастни от всички възрастови групи и с всякакви квалификационни нива, както и от предприятия и други организации. (11) насърчават се общи европейски принципи за идентифициране и валидиране на неформалното и самостоятелното учене. (16) държавите-членки се приканват да съотнесат своите национални квалификационни системи към Европейската квалификационна рамка и да насърчават валидирането на неформалното и самостоятелното учене съгласно общите европейски принципи, установени през май 2004 г. (20) важно е да се даде видимост на знанията, уменията и компетентностите, натрупани чрез житейския и професионален опит. 130 Интервю на Тиери Ардуен със Стефани Гас, изследователка в областта на образованието, http://bit.ly/3iRRAZL (24.06.2020). 83 В Препоръката на Съвета на Европа от 20 декември 2012 г. относно валидирането на неформално и самостоятелно учене като цел се поставя възможността всяко лице да удостовери наученото извън формалното образование и обучение и да се ползва от него в професионалното си развитие. В нея са изброени основните елементи, които националните системи за валидиране следва да включват: определяне, документиране, оценка и удостоверяване на констатациите от оценката на личните резултати, постигнати чрез неформално и самостоятелно учене (под формата на квалификация или кредити за квалификация). Към настоящия момент европейските усилия в подкрепа на ученето през целия живот и набавянето на подходящи умения за пазара на труда са довели до разработването на редица инструменти като Европейската квалификационна рамка (EQF)131, Европейско осигуряване на качество на професионалното образование и обучение (EQAVET), Европейска система за кредити в професионалното образование и обучение (ECVET), Eвропас (Europass), Валидиране на неформално и информално учене (VNFIL) и Европейска класификация на уменията, компетентностите, квалификациите и професиите (ESCO). Всички те, в своята съвкупност, формират единна рамка на системата и процесите по признаването и удостоверяването на знания и умения, както и на ученето през целия живот. Тази рамка позволява гъвкав подход, чрез който валидирането се адаптира спрямо нуждите и особеностите на ситуацията в различните европейски страни132. Сравнението между европейските и българските представи и определения за формално/неформално учене очертава една съществена разлика. Докато в ЕС за източник на неформално учене се признават дори младежките дейности, осъществявани в рамките на различните видове мобилност, в България обвързаността със системата от официални образователни институции все още е неразривна. В ЕС неформалното учене се отличава по методите, чрез които се извършва, насочени към поощряването на активното и творческото включване на участниците в обучителните дейности. Резултатите от него се вписват като ключови умения и социални компетентности в европейс кия формат на автобиография. 131 Същността, предназначението и ролята на ЕКР в процеса на валидиране разглеждам в текста, посветен на професионалното развитие в областта на културното наследство. Колева-Звънчарова, Милена. 2020. Професии и длъжности в областта на културното наследство.– В: Кабаков, Иван (съставител). Законодателство и професионално развитие в областта на културното наследство. Историческа реконструкция и актуално състояние в Република България, София, с. 116–127. 132 Validation and the Value of Competences, Road Map 2018, Nordic Network for Adult Learning, NVL 2015, с. 18 https://nvl.org/content/validation-and-the-value-of-competences-road-map-2018 (29.06.2020). 84 В България, според ЗПОО „неформално обучение“ е обучение, което е организирано от институции извън системата на професионалното образование и обучение“ (допълнителни разпоредби, ал. 1а, т. 7). В единия случай акцентът е върху характеристиките на учебния процес, а в другия– върху типа институция, която го провежда. Възможно е причините за това разминаване в разбиранията да се дължат на монополната роля на образователната система над всички видове учене. Ако е така, то пътят към същинското прилагане на европейските насоки в областта на валидирането, отвъд формалното им отразяване в закони и наредби, минава през осмисляне на функциите му в подкрепа на разнообразните и все по-децентрализирани форми на учене, от които съвременното общество се нуждае, които търси и развива. Признаването на резултатите от неформалното учене става чрез валидиране. Направеният дотук преглед на областите на приложение на валидирането– в младежката работа (чрез участието в младежки проекти и по отношение на 8-те ключови компетентности) и в професионалното развитие (чрез националните системи и ЕКР)– е необходим за да се очертаят основните характеристики и елементи на процеса на валидиране в неговия европейски контекст. Целта е да се провери доколко валидирането е приложимо към обекта на изследването– документалното и книжовното културно наследство и по-специално– към знанията, уменията и компетентностите за неговото опазване и социализиране, натрупани в резултат от неформално и самостоятелно учене. Преди да се спра подробно на този основен за изследването въпрос, нека да видим как се регламентира валидирането и какъв е неговият обсег в България. Валидирането в България В България не съществува национална система за валидиране, която да включва всички сектори на образованието. Налице са нормативни документи по отношение на общото и професионалното образование, но не и за висшето. Това е констатирано в нарочен доклад за България, изработен през 2019 г., по въпроса за състоянието на валидирането в ЕС. В доклада се казва също така, че валидирането не е много популярно сред частния бизнес, като дори онези, които го познават като инструмент са скептични относно прилагането му. Подобно отношение се обяснява с дългите и скъпоструващи процедури, които трябва да бъдат извършени за сметка на работодателя или на лицето, което желае да валидира своите знания и умения133. 133 Dzhengozova, M. European inventory on validation of non-formal and informal learning 2018 update: Bulgaria, 2019, с. 6–7, https://bit.ly/3sZ0h9j (10.04.2020). 85 Общите насоки за валидиране на неформалното и самостоятелно учене са представени в Националната стратегия за учене през целия живот за периода 2014–2020 г. Този документ не добавя нищо ново към вече известните европейски стратегически цели и препоръки, като една от дейностите, вписани в Националната стратегия, засяга въвеждането на система за валидиране на знания, умения и компетентности, придобити чрез неформално обучение и самостоятелно учене до 2018 г. В стратегията като основен принцип е записана равнопоставеността между трите вида учене– формално, неформално и самостоятелно. Валидирането е представено като осигуряващо подходяща среда за учене през целия живот в съответствие с „реалната динамика на промените в житейския път на човека“134. Изграждането на система за валидиране на знания, умения и компетентности, придобити чрез неформално и самостоятелно учене, е записано като стратегическа цел на приоритетно направление 3. Професионалното образование и обучение в контекста на ученето през целия живот на Стратегията за развитие на професионалното образование и обучение в Република България за периода 2015–2020. Посочената система е планирана да се формира на три етапа: 1) Изготвяне и приемане на Наредба, в съответствие с регламентираното в Закона за професионалното образование и обучение (ЗПОО) валидиране на професионални знания, умения и компетентности, придобити по неформален и самостоятелен път. 2) Създаване на мрежа от институции, предлагащи валидиране на знания, умения и компетентности, придобити чрез неформално и самостоятелно учене 3) Изграждане на механизми за организационна и методическа подкрепа на валидирането135. Първата от изброените стъпка е реализирана чрез приемането на Наредба № 2 от 13.11.2014 г. за условията и реда за валидиране на професионални знания, умения и компетентности, в сила от 01.01.2015 г. По отношение на следващите две също е възможно да е реализиран напредък; описанието на очакваните резултати обаче е представено във вид, който не позволява те да бъдат лесно и обективно проследени136. 134 Национална стратегия за учене през целия живот за периода 2014–2020 година, София, 2014, МОН, с. 21–23. 135 Стратегия за развитие на професионалното образование и обучение в Република България за периода 2015–2020, октомври, 2014, https://www.navet.government.bg/bg/media/StrategiaPOO-2014.pdf (01.07.2020). 136 Пак там, с. 28 и 45. На сайта на МОН се открива информация от 08.04.2014 г. за 86 В актуализираната Стратегия по заетостта 2013-2020 г.137 – като една от задачите по основни приоритети, е записано подобряването на качеството на образованието и обучението (3.1.2.), където се обещава, че „ще се развиват гъвкави системи за професионално образование и обучение (ПОО), подход, съсредоточен върху постигнатите резултати от ученето, с гъвкави програми за учене, които да позволяват преминаване между различните подсистеми за образование и обучение (училищно образование, ПОО, висше образование, образование за възрастни) и да осигуряват валидиране на самостоятелното и неформалното учене, в т.ч. на компетентностите, придобити чрез трудов опит.“ Общото впечатление от цитираните стратегии е, че те повтарят в основни линии европейските препоръки, като не въвеждат специфични национални измерения на ниво цели и дейности. Валидирането се утвърждава като важен инструмент за преодоляване на безработицата и за социално приобщаване. То дава шанс на хора във всякакви възрасти и в затруднено положение да придобият квалификация, но в рамките на вече утвърдените професии. Валидирането е обект на няколко национални правно-нормативни акта. То попада в обхвата на Закон за професионалното образование и обучение (ЗПОО, чл. 1, ал.1, т. 4)138. Съдържащото се в ЗПОО определение посочва каква е целта на валидирането, а именно: Чл. 5, ал. 5. Валидирането на професионални знания, умения и компетентности е признаване на придобити знания, умения и компетентности по професия или част от нея, получени чрез неформално обучение или информално учене, с цел достъп до обучение за придобиване на професионална квалификация и улесняване на достъпа до пазара на труда. Съгласно със ЗПОО валидирането е възможно единствено по отношение на професиите, включени в СППОО139 (чл. 6, ал. 1). В допълнение към това е реализирането на проект „Нова възможност за моето бъдеще“. Проектът е финансиран от ОП „Развитие на човешките ресурси“, съфинансиран от Европейския социален фонд, и е на обща стойност 5 862 200 лева. С него се цели изграждането на система за валидиране. https:// www.mon.bg/bg/news/539 (14.07.2020). В интернет е достъпен създадения през 2014 г. като резултат от проекта Наръчник за валидиране на професионална квалификация, придобита чрез неформално и самостоятелно учене. В него се съдържат подробни инструкции за валидиране на ниво професионално училище. За съжаление официалният сайт на проекта http://validirane. mon.bg/ към юли 2020 г. вече не е достъпен. 137 Приета с протокол № 40.1 на Министерския съвет от 09.10.2013 г. 138 Обн. ДВ, бр. 68 от 30 юли 1999 г., изм. …, изм. ДВ, бр. 21 от 13 март 2020 г. 139 Актуалният списък на професиите се намира на уебстраница на Националната агенция за професионално образование и обучение https://www.navet.government.bg/bg/aktualen-spisak-naprofesiite-za-poo/ (25.06.2020). 87 постановено, че подлежащите на удостоверяване професионални знания, умения и компетентности следва да съответстват на държавните образователни изисквания за съответната квалификация (чл. 40, ал. 1). Това стриктно обвързва процеса с вече установените държавни стандарти на формалното образование и обучение (което се съдържа и в европейските препоръки) и предопределя, като задължителен етап на валидирането, обвързването на наученото със съдържанието на вече съществуващи професионални квалификации (или ако отсъстват такива– следва да бъдат вписани като нови в СППОО). Косвена връзка с валидирането може да се открие и в няколко други законодателни актове, като например Закона за насърчаване на заетостта (ЗНЗ), Закона за занаятите (ЗЗ), Закона за признаване на професионални квалификации (ЗППК), както и правилниците за тяхното прилагане. В тях обаче не се съдържа изрично споменаване или специфични разпоредби, поради което няма да бъдат изрично разглеждани в изследването. Наредба № 2 от 13.11.2014 г. за условията и реда за валидиране на професионални знания, умения и компетентности уточнява кои са институциите, имащи право да извършват валидиране: Чл. 5. (1) Институциите, които имат право да извършват валидиране, са: 1. професионални училища; 2. професионални гимназии; 3. училища по изкуствата; 4. спортни училища; 5. професионални колежи; 6. центрове за професионално обучение. Видно е, че съгласно с наредбата валидирането се извършва единствено от институции, които предоставят професионално обучение. В България стандартите се установяват и поддържат от Националната агенция за професионално образование и обучение (НАПОО), създадена като специализиран орган към Министерския съвет на Република България със ЗПОО от 2000 г. Стратегическата цел на тази институция е „реализиране на националните и европейски приоритети, свързани с подобряване на достъпа и на качеството на професионалното образование и обучение в съответствие с нуждите на пазара на труда и изискванията на икономиката в контекста на ученето през целия живот.“140 Прегледът на системата на ПОО в България не е предмет на настоящото изследване. Доколкото валидирането на професионални знания, умения и компетентности, придобити чрез неформално и самостоятелно учене, е 140 Официална уебстраница на НАПОО: https://www.navet.government.bg/bg/za-napoo/ (10.04.2020). 88 функция на редица дейности и структури от тази система, някои от нейните характеристики имат отношение към валидирането. Подробен анализ на системата прави Тодор Танев в своя Манифест за професионалното образование и обучение в България. От позицията на своя академичен, политически и управленски опит авторът изброява проблемите на професионалното образование и обучение141: ¾не е определено кой и как да извърши изследването за нуждите от професии. ¾нерегламентирано и несистемно участие на работодателите в определянето на учебното съдържание по ПОО в официалните институции на ПОО. ¾неактуализиран списък за професиите за ПОО в 170 професии и длъжности с професионална квалификация. ¾дефицит в качеството и пригодността на професионалната квалификация, отчетен на първо място сред завършилите висше образование. ¾ПОО в България не е еманципирано от училищното и висшето образование и се третира като част на двете. Въз основа на прегледаните европейски и български политически документи, стратегии и правно-нормативни разпоредби, ситуацията с валидирането в България би могла да се уточни по следния начин: • на равнището на политическите документи, валидирането е изведено като приоритет, в отговор на европейските препоръки • на равнището на практиката, все още не е изградена национална система на валидиране, която да включва всички сектори на образованието (общо, професионално и висше) • все още не са привлечени в достатъчна степен всички заинтересовани страни, в т.ч. работодатели и граждански организации, като валидирането според ЗПОО си остава правомощие на институциите, които предоставят професионално образование и обучение. • обхватът на валидирането е ограничен в рамките на професиите от СППОО, което не отразява актуалните нужди на икономиката и обществото. Документалното проучване показва, че утвърждаването на валидирането като работещ инструмент в България не е достигнало желаното европейс ко равнище. Пропуските, описани в доклада за България142, обаче биха могли да се разглеждат като възможности за бъдещо развитие, а именно: 141 Тук са приведени само няколко примера, за пълния списък виж Танев, Т. 2018. Манифест…, с. 123 и сл. 142 Дефицитите са изведени и подробно описани от М. Дженгозова, Dzhengozova, M. 2019. 89 • Не е определено нормативно какъв трябва да е профилът на валидиращия експерт– обикновено това са преподаватели с педагогически и академичен опит и/или специалисти в определена професия. Това очертава възможност да се дефинира и специфичен профил на експертите, валидиращи в областта на културното наследство. • Не са изведени индикатори за качеството на валидирането. Това е възможност да се изработят и допълнят такива индикатори към общите и специфични стандарти по отношение на валидирането в културното наследство. • Не е създадена национална рамка, която да осигурява средства за валидиране, което означава, че то се прилага и финансира единствено от заинтересовани страни (например работодатели). Институциите на паметта обикновено се финансират от държавния бюджет, като малка част от приходите си подсигуряват сами. В този смисъл допускането на възможност за национално финансиране би повишило интереса към валидирането, което в крайна сметка е в подкрепа на културното наследство. Важно заключение в анализа на Т. Танев е, че „ЗПОО не толерира децентрализацията на системата на ПОО, включително гъвкавите, индивидуализирани и циклични форми на професионално обучение, каквито социалната действителност все по-настойчиво изисква“. Част от социалната действителност е нарастващата роля на културното наследство и свързаните с неговото опазване и социализиране професии. Те също изискват професионално образование и обучение (виж Втора глава), които формалните степени не са в състояние напълно да подсигурят143, поради комбинация от причини. Липсва анализ на нуждите, не се поддържат връзки между заинтересованите страни, налице е нерентабилност на обучението и слаб интерес към него. Специалистите в музеи, библиотеки и архиви набавят сами по-голямата част от необходимите им в работата знания, умения и компетентности (виж приложение 1), за които не съществува механизъм да бъдат удостоверени. Тази съвкупност от дефицити обосновава нуждата от създаване на система за валидиране, специфична за културното наследство. European inventory on validation of non-formal and informal learning 2018 update: Bulgaria https://bit. ly/3sZ0h9j (10.04.2020). 143 Вълчев, Георги, Ани Истаткова-Иванова, 2020. Професионално развитие в областта на културното наследство чрез формалното образование, осъществявано в Софийския университет „Св. Климент Охридски“.– В: Кабаков, Иван (съст.) Законодателство и професионално развитие в областта на културното наследство. Историческа реконструкция и актуално състояние в Република България, София: СУ „Св. Кл. Охридски“, с. 128–152. 96 за да покажат в достатъчна степен всички измерения на проблемната ситуация. Делът и профилът на заетите в културното наследство все още не са обект на самостоятелно статистическо проучване, както и не попадат в обхвата на професионалното образование и обучение. В разгледаната по-горе Национална стратегия за учене през целия живот за периода 2014–2020 г.158, например, по отношение на професионалното развитие чрез неформално и самостоятелно учене са представени следните данни: „По данни от Изследването на образованието на възрастни 2011 г., сред многообразието от възможности за неформално обучение работодателите предпочитат обучението на работното място– 21% (от всички курсове), следвано от „посещение на конференции, работни срещи, (професионални) изложения и лекции“– 16% и „ротация на работното място, обмени, повтаряния или посещения с цел обучение“– почти 4%. Чрез самостоятелно учене повишават своята професионална квалификация 7% от работниците и служителите. Над една трета от всички заети са участвали в неформално обучение за повишаване на професионалната квалификация.“ Интересно ще е да се проследи как стои на този фон областта на културното наследство, още повече че съвпадението между посочените форми на обучение (в цитата и примерите от анкетите) е очевидно и позволява сравняване, при съответното отчитане на профила на работодателя, икономическия сектор, вида на заетостта и др. През 2009 г. CEDEFOP (Европейски център за развитие на професионалното обучение) публикува насоки за валидиране на неформално и информално учене159. В тях се описва и генеричен процес на валидиране, използван от бизнес-компаниите160. В таблица са включени основните етапи и елементи от процеса и е видно, че участието на двете заинтересовани страни– работник/служител и работодател/бизнес-компания е равностойно. Насоките са създадени като работен инструмент и отправна точка, което предоставя свободата да бъдат адаптирани спрямо съответните нужди161. Ако се възползваме от тази свобода и се опитаме да представим такъв генеричен модел на процеса на валидиране, приложим и в институциите на паметта, той би изглеждал така: 158 Национална стратегия за учене през целия живот за периода 2014–2020 година, София, 2014, МОН, с. 40. 159 В българските документи като че ли се предпочита комбинацията „неформално и самостоятелно“, макар че смисълът не е съвсем идентичен. 160 European Guidelines for Validating Non-Formal and Informal Learning, CEDEFOP, Luxembourg: Office for Official Publications of the European Communities, 2009, p. 41 https://www.cedefop. europa.eu/files/4054_en.pdf (10.04.2020). 161 „Насоките са създадени в подкрепа на различните развойни процеси в страните, регионите и секторите и отчитат многообразието от различни модели на валидиране. Европейските насоки по същество трябва да бъдат разглеждани като инструмент за оценка от хората, които се занимават с валидиране на местно, регионално и национално ниво.“. Пак там, с. 12. 97 Фиг. 6. Генеричен модел на процеса на валидиране162 Моделът показва, че валидирането на знанията, уменията и компетентностите е предхождано от първоначална оценка и предоставяне на подходящо обучение. Това означава, че въвеждането на валидиране трябва да върви ръка в ръка със създаването на възможности за професионално обучение. Този модел също така позволява да се гарантира във висока степен съответствие със стандарти на формалното обучение (чрез оценка и валидиране), както и на професията (чрез обучение е валидиране). Ако подходим творчески към него, и в обобщение на казаното дотук по отношение на начините на самоподготовката и ученето от колеги, стъпката по оценяване може да се превърнe във валидиране на знанията, уменията и компетентностите, придобити чрез неформално и самостоятелно учене. Моделът поставя въпроса за критериите и инструментите за оценка. Валидирането не прави изключение от учебната дейност като цяло по отно162 Диаграмата е преведена и адаптирана по модела, предложен на с. 41 в European Guidelines for Validating Non-Formal and Informal Learning, CEDEFOP, Luxembourg: Office for Official Publications of the European Communities, 2009 https://www.cedefop.europa.eu/files/4054_en.pdf (10.04.2020). 98 шение на основните критерии, които следва да служат за оценка, а именно: широта, задълбоченост и актуалност на знанията, уменията и компетентностите; предоставяне на достатъчна информация, която да послужи за оценката; автентични свидетелства за резултатите, които е постигнал кандидата. Методите и инструментите за оценка трябва да бъдат валидни (приложими към съответната област), надеждни (да произвеждат сходни резултати при едни и същи условия), обективни (освободени доколкото е възможно от когнитивни нагласи, повлияни от контекста, културата или личността на оценяващия), целесъобразни. Методите за оценка на неформалното и самостоятелното учене са същите, които се прилагат и по отношение на формалното. Според европейските напътствия за валидиране могат да се използват следните методи:163 • Дебат– създава предпоставки за поддържане на теза, показване на задълбочени и подходящи знания по даден предмет, а също и умения за общуване. • Разказ– позволява да се представят свидетелства за наученото в писмен вид и по зададени критерии, като поощряват критичното мислене. Използва се в съчетание с други методи. • Интервю– полезно в случаите, когато са важни преценката и ценностите на кандидата. Дава възможности за коментар и поясняване, в съчетание с други методи. • Наблюдение– дава възможност за преценка на поведението на кандидата в определена работна среда, като критериите са предварително зададени. • Портфолио– подбрани и организирани материали, които представят и удостоверяват умения и знания, придобити в практиката. Особено важен метод, защото позволява кандидатът сам да подбере свидетелствата за наученото. Може да включва документи като резюмета, препоръки от преподаватели, работодатели, колеги, завършени работи. Доброто портфолио акцентира върху подходящите резултати от ученето. • Представяне– кандидатът прави устно представяне пред експертното жури. Дава възможност да проличи доколко може да структурира сложна информация, както и аналитичните и комуникативните умения. • Симулации и свидетелства от практическата работа– кандидатът се представя в ситуация, моделирана по истински случай. Позволява да се демонстрират умения за взаимодействие. 163 Пак там, с. 58 и сл. 99 • Тестове и есета– позволяват оценка на определени знания и умения. Тестовете често пъти се смятат за по-обективни, могат дори да се оценяват от компютър. Есетата могат да се използват за проверка на уменията за академично писане, използване на цитати и препратки, за излагане на цялостна теза, както и да потвърдят степента на осъзнаване и използване на знанията и критичната преценка на идеите. Изброените критерии и методи са универсални и имат своята приложимост в областта на културното наследство. Повечето от тях са добре познати и широко използвани в учебната практика, без значение в какъв контекст се извършва тя. Малко по-необичайно е изготвянето на индивидуално портфолио, ако се прилага към областта на хуманитарните професии и е добре познато на всички, които се занимават например с дизайн и изкуства. На практика това става чрез самооценка, като навременното є и периодично извършване би могло да бъде отличен коректив и показател за професионалното развитие, трудностите и предизвикателствата, пред които е изправен всеки специалист. Практикуването на самооценка обаче е свързано с промяна в нагласите, осъзнаване преди всичко на отговорността и инициативата, за което са нужни както институционални, така и личностни предпоставки. Най-накрая, но не и по значимост, цитираният модел показва отчетливо, че въвеждането на валидирането изисква стратегическо управление. На първо място, за да се създават индивидуални планове за професионално развитие, е необходимо да съществува ясен и прозрачен план за развитие на институцията. На второ място, валидирането изисква значителен ресурс във вид на финансови средства, време и усилия от страна на всички заинтересовани страни, чиято възвръщаемост зависи от качеството на постигнатите резултати. В областта на културното наследство тези резултати се изразяват в повишени професионални качества, инвестиция в човешкия капитал, поддържане и подобряване на дейностите по опазване и социализиране на съхраняваните културни ценности. Те носят реална и видима полза за обществото като разгръщат потенциала на културното наследство за икономически растеж и социално приобщаване. Решение ли е валидирането? Валидирането на знания, умения и компетентности може да се разглежда и като механизъм, който има и своите исторически корени. Практиката на еснафите в продължение на векове структурира и регламентира професионалното обучение, необходимо за поддържането и развитието на занаятите в рамките на Османската империя (ако се позовем дори само на историята на 100 нашия географски ареал). Тристепенната система на израстване в йерархията на еснафа се основава на три отделни нива на усвояване на знания и умения– чирак, калфа и майстор. Придобиването на майсторска правоспособност е свързана с полагането на изпит и признаване (валидиране) на показаните умения от страна на старейшините на еснафа. В съвременността тази система за придобиване на професионална квалификация има пряко продължение в рамките на занаятчийското производство, като се поддържа от регионалните занаятчийски камари и се регламентира от Закона за занаятите164. Стажуването, чиракуването и наставничеството се смятат за класически форми на обучение в работна среда. Наставничеството като „процес на взаимодействие, при което едното лице има превъзходство на уменията и познанията си в дадена област и на негова основа упражнява квалифицирано въздействие върху мисленето, поведението и действията на другото лице“165 има основна и важна роля и по отношение на професиите в културното наследство, като замества липсата на специализирани курсове. Връзката между занаятите и културното наследство са т.нар. традиционни художествени занаяти, при които проблемът не е в липсата на система за валидиране на знанията и уменията, а в нейния упадък…166 Ролята на наставничеството (макар и да не се среща под това наименование) е широко застъпена в днешните институции на паметта. На въпроса „как се обучават новопостъпилите служители за работа с културното наследство във Вашата институция“ 45% отговарят „от колеги“, което по същество разкрива наличието на наставник (виж приложение 1). За сравнение– 18% се подготвят сами. Останалите варианти на практика представляват единични отговори, поради което не се коментират. В тази ситуация приемствеността и поддържането на дейностите се крепи на индивидуалния ентусиазъм и отдаденост на работата, дори на лична симпатия между опитни и новодошли колеги, която определя дали ще се осъществи приемственост или не. Това разбира се води както до лоши, така и до добри примери и практики; но те не са структурирани в система, управляема през общи и специфични цели и измерими резултати.167 164 Обн. ДВ, бр. 42от 27 април 2001 г., …, изм. ДВ, бр. 17от 26 февруари 2019 г. 165 Танев, Т. 2018. Манифест…, с. 53. 166 По въпросите на валидирането на знания, умения и компетентности в областта на съвременните традиционни занаяти, виж Кабаков, Иван. Правна и институционална инфраструктура на народните и художествените занаяти.– Кабаков, Иван (съст.). 2016. Културният потенциал на народните и художествените занаяти. Сдружение „Фабриката“, с. 57–73. 167 Всъщност наемането на служители въз основа на желание и ентусиазъм за работа, а не толкова въз основа на завършено специфично образование има своите преимущества. В аналитичния доклад за уменията и обучението в областта на културното наследство на Voices of Culture, се препоръчва именно този подход, тъй като той внася нов начин на мислене. Ако на желаещите бъде осигурено и подходящото обучение, резултатите могат да бъдат неочаквано 101 Особеностите на практиката, свързани с темата за професионалното развитие в областта на културното наследство, могат да бъдат обобщени по следния начин: ¾Качественото изпълнение на дейности, свързани с опазването и социализирането на културното наследство, изисква специфични знания, умения и компетентности. ¾Формалното образование (професионално и висше) към момента не предоставя цялостна подготовка по отношение на съвкупността от разглежданите дейности по опазване и социализиране на културното наследство. ¾Специалистите в институциите на паметта (музеи, библиотеки и архиви)168 придобиват практически необходимите професионални знания, умения и компетентности в процеса на работа, като само в редки случаи този опит бива удостоверен (валидиран). ¾Съществена част от професионалното развитие в рамките на институциите на паметта се извършва посредством неформално и самостоятелно учене, което от своя страна подлежи на валидиране (разгледаните европейски практики отварят широки възможности за това). ¾Налице е потребност от валидиране на придобитите в професионалната практика знания, умения и компетентности като начин да се съхранява експертизата и да се подкрепя и изгражда мотивация за работа с културното наследство. ¾Налице е необходимост от структуриране на индивидуалното професионално развитие, така че то да съответства на потребностиположителни. Например известно е, че повечето музеи, библиотеки и архиви у нас страдат от недостиг на знания и умения за прилагане на новите технологии. Голяма част от процесите се обезпечават технически по напълно остарели методи, информацията не се обработва дигитално по съвременните стандарти. Назначаването на хора с развити дигитални умения несъмнено би повишило ефективността и бързината на цифровизиране и обработване на каталожни данни например (и не само). Towards an integrated approach to cultural heritage for Europe– prospectus on “skills, training and knowledge transfer for traditional and emerging heritage professions“. Brainstorming report, October 2017 https://voicesofculture.eu/2019/05/16/skills-training-knowledge-transfer-in-cultural-heritage-2/ (29.06.2020), с. 32. 168 Някои автори причисляват към тази категория и читалищата. Вж. Дзипалска, Б. Институциите на паметта, електронна библиотека по архивистика и документалистика, раздел „Статии“, (http://www.electronic-library.org/articles/Article_0069.html (26.06.2020). В структурата на годишния доклад за културата в Република България, изготвян по методология на ЮНЕСКО, Националният статистически институт понятието „културно наследство“ не присъства. Културните институции включват музеи, сценични изкуства и библиотеки. Архивите не се откриват като обект на статистическо изследване. https://www.nsi.bg/bg/search/ node/култура (26.06.2020). 102 те, оперативните и стратегическите цели на институциите, за които работи. ¾Предвид на спецификата на знанията, уменията и компетентностите, експертизата за валидирането е логично да се търси в самите институции на паметта, което обаче не се потвърждава от факта, че за допълнителна квалификация те предпочитат да използват външни услуги (предлагани от университетите, висшите училища, неправителствените организации и др.). ¾Съгласно с действащата правно-нормативна уредба, за валидирането на знания, умения и компетентности, придобити чрез неформално учене, е необходимо: 1. професията да е включена в СППОО169; 2. да са разписани държавни образователни изисквания за придобиването на квалификация по тази професия; 3. институцията да е сред допустимите да извършват валидиране по ЗПОО (практически единствената възможност е създаването на център за професионално обучение към съответната институция на паметта). Доколко създаването на ЦПО е практически възможна и полезна стъпка, от гледна точка на изискванията и необходимия ресурс, е въпрос на експертна преценка. Факт е обаче, че работещите в музеи, библиотеки и архиви разчитат основно на самоподготовка и/или на курсове, предлагани от ВУЗ. Очертава се следната системна обвързаност: професионалната подготовка в областта на културното наследство е белязана от редица дефицити; извършването на специализираните дейности по опазване и социализиране на културното наследство налага тези дефицити да бъдат преодолявани в личната професионалната практика; резултатите от професионалното развитие обикновено не биват удостоверявани (и съответно– остойностявани и оценностявани). Съвкупността от тези предпоставки отслабва мотивацията за работа в областта на културното наследство, като за това допринася и ниското заплащане. Те стават причина за влошаване на качеството на изпълнение на дейностите по опазване и социализиране на културното наследство и ограничават възможностите то да изпълнява съвременните си функции (виж Първа глава). 169 Според Тодор Танев една от целите, които трябва да залегнат в стратегическото управление на професионалното образование и обучение е отказът от „консервативното старание да планираме всичко, включително да описваме стотици професии в епоха, в която сега и за в бъдеще управлението на ПОО ще е управление на промяната“, Танев, Тодор. 2018. Манифест…, с. 34. 103 Фиг. 7. Системна обвързаност между дейностите, професионалното развитие и подготовката в областта на културното наследство Валидирането е възможно решение за оценяване и признаване на придобити знания, умения и компетентности чрез неформално и самостоятелно учене. Създадена е широка институционална, организационна и нормативна основа, която го подкрепя и поощрява като основен стълб на концепцията за учене през целия живот. Изброените по-горе отличителни характеристики на валидирането– гъвкавост спрямо индивидуалните особености, прагматичност, ориентираност към резултати и др.– го правят приложимо към разнообразието от дейности в областта на културното наследство. Валидирането може да помогне за обозначаване на етапите в личното професионално развитие, което би допринесло за повишаване на мотивацията чрез полагането на обозрими и постижими цели, както и за планирането на съответните измерими резултати. Също така, то има потенциал да оформи индивидуалното професионално развитие, като го напасне спрямо особеностите, целите и нуждите на конкретната институция. Резултатите от валидирането могат да способстват за постигане на желаната видимост на професиите, посветени на опазването и социализирането, като допринесе за необходимото признаване на техните специфики и стойността, която добавят към социалното благополучие. Едновременно с това, институциите на паметта към момента нямат правно-нормативно основание да предоставят валидиране, тъй като не попадат в списъка по чл. 5 на Наредба №2 от 12.11.2014 г. Заедно с липсата на акредитация като научна институция170, която не позволява обучението на собствени докторанти и изграждането на академичен състав, практическите 170 Осъществява се от Националната агенция за оценяване и акредитация, https://www. neaa.government.bg/mezhdunarodna-dejnost (26.06.2020). 104 възможности за оценяване и валидиране на знания, умения и компетентности са сведени до нула. Валидиране се извършва само за професии от СППОО, а добавянето на нови в списъка е обвързано с тежка процедура171. Към цитираните индивидуални, социални и стопански ползи от валидирането, по отношение на потенциалното му приложение спрямо дейностите в областта на културното-наследство, може да се прибави и още една. Придобиването на специфична професионална квалификация ще оцени подобаващо работата във високоспециализираните области. Ще спомогне и укрепи тяхната естествена диференциация (например „реставратор на източна хартия“ или „архивист-славянски ръкописи“). Това ще ги изведе от анонимността на административната номенклатура и ще ги назове с истинските им имена. Ще ги направи по-видими и за обществото и ще създаде на свой ред предпоставки за обособяването им като квалификации, в случай че има достатъчно практическа необходимост за това. Ще допринесе за устойчивото развитие на работната сила в областта на културното наследство, което е изключително важно в перспективата на социалната и икономическата му значимост. Ще стимулира и мотивира професионалното развитие по организиран начин, като оформи личните желания и амбиции и ги насочи към индивидуални, но и системно-полезни резултати. Дори в областта на културното наследство, където погледът обикновено е насочен назад към миналото, настъпват иновации в резултат от развитието на науките и технологиите. Тогава се изисква своевременно и непрекъснато надграждане и усъвършенстване на знанията и уменията. Важно измерение на валидирането е ангажирането на институцията с професионалното развитие на служителите посредством оценяването на техните знания, умения, компетентности и изготвянето на индивидуален план за подходящо развитие. Въвеждането на валидиране на професионалния опит, придобит чрез неформално и самостоятелно учене и формиращ преобладаваща част от подготовката на специалистите в областта на културното наследство, е съществен елемент от стратегическото управление на дейностите по опазване и социализиране172. 171 Колева-Звънчарова, Милена. 2020. Професии…, с. 116–127. 172 Тази изключително важна тема не е обект на настоящия труд. Въпреки това, е полезно да се сподели опитът на една от страните, смятани за водещи в областта на добрите практики по опазване на културното наследство– Великобритания. През 2008 г. е разработен план за развитие на работната сила в културното наследство от Съвета за секторни умения, включващ културно наследство (Creative & Cultural Skills), който план дава добър повод за размисъл. В него се посочва, че ако очакванията са този сектор да се развива, то тогава най-напред трябва да се преодолеят следните предизвикателства: „1. Да се премахнат ограничителните бариери за влизане в сектора; 2. Да се разнообрази работната сила; 3. Да се поеме ангажимент за продължаващото професионално развитие на работещите; 4. Да се подобри ръководството 105 Валидирането на практика има две основни направления: 1. валидиране на резултати от професионално обучение и 2. валидиране на резултати от неформално и самостоятелно учене. Първото направление е възможно за институциите, в които се предлага професионално обучение (т.е. имат правомощия по закон или използват услугите на ЦПО) и според сега действащото законодателство това не са институциите на паметта. Валидирането на резултати от професионално обучение е регламентирано и утвърдено. Предпоставка за него е наличието на професионални квалификации, основани на държавните образователни изисквания173, които включват: описание на професията, резултати от ученето, описание на професионалните знания, умения и компетентности (по дефинициите на ЕКР и по таксономията на Блум), единици резултати от ученето и др.174 Като процес, то следва обучението. Разработването на професионално обучение в областта на културното наследство е отделна и изключително важна тема, която не е предмет на настоящото изследване, ограничено единствено до валидирането на професионални знания и умения, придобити чрез неформално и самостоятелно учене. За да се постигне съпоставимост и сравнимост на резултатите е важно валидирането на неформалното и самостоятелното учене да се води по стандартите за формалното обучение. Стъпките за това са описани в „Модел на система на валидиране на професионални компетентности, придобити чрез неформално и самостоятелно учене“, разработен по проект „Насърчаване на професионалното обучение на възрастни и заетостта“. Моделът предлага следната „окрупнена“ схема175: и управлението; 5. Да се развият бизнеси предприемаческите умения; 6. Да се развият специфичните за сектора умения.“ The Cultural Heritage Blueprint, A workforce development plan for cultural heritage in the UK, December 2008 www.ccskills.org.uk (26.06.2020). 173 Методически указания за разработване на държавни образователни изисквания за придобиване на квалификация по професии (утвърдени от УС по НАПОО с протокол № 01/18.02.2015 г.). 174 „Единица резултати от учене е част от професионална квалификация, състояща се от набор от взаимнозависими резултати от учене, който може да бъде самостоятелно оценен или валидиран. В описването на единиците резултати от учене се посочват и критериите и средствата за тяхното оценяване, както и условията при които то се извършва.“ (определение от ЗПОО, Допълнителни разпоредби, ал. 1а. 5). Въведени са в отговор на изискване на Европейската система за трансфер на кредити в професионалното образование и обучение (ECVET) и политиката на Европейския съюз за максимално сближаване на професионалното образование и обучение с изискванията на пазара на труда. 175 Модел на система на валидиране на професионални компетентности, придобити чрез неформално и самостоятелно учене. Проект „Насърчаване на професионалното обучение на възрастни и заетостта“, България, PN 2003.2163.8-001.00, дейност 1.4 „Подпомагане при разработването и апробирането на модел за валидиране на компетентности, придобити чрез неформално и самостоятелно учене“ период: април 2008– юни 2009 г. София, 2009, с. 26 https:// www.navet.government.bg/bg/media/model_validirane_MOMN.pdf (28.06.2020). 112 Стоянов, съобщава на Министерството на народното просвещение, че се е научил „какво в градовете Пловдив, Самоков, Сливен, Айтос, Казанлък, Хаскьой, Варна, Шумен, Ески-Джумая, Осман Пазар, Силистра, Разград, Русе, Добрич, Свищов, Плевен, Враца, Берковец, Видин и другаде имало много разни турски книги разпиляни и подхвърлени, които трябва да се приберат; тия книги не са частно притежание, а били оставени от бившите турски власти и турски бежанци, и се намирали „по кюшетата“ в някои държавни и общински учреждения, та е желателно да се приберат в Народната библиотека“181. През 1931 г. към събираните от всички краища на България книжа и книжнина се добавя и придобивката от Цариград182. През 1948 г. ориенталистът Борис Недков оценява новото постъпление от документи като „културно богатство“ и изчислява стойността му на тогавашните 50млн лв. Впоследствие добавя и определението, че това (може да) е третият по големина в света архив от османотурски документи183. Безценни в очите на учения184, за обществото тези книги и документи остават непознати и неразбрани, в плен на общественото отношение към миналото на българския народ под османска власт, белязано от дълбоко идеологизирана и непреодоляна травматична колективна памет185. 181 Йорданов, Велико. 1930. История на Народната библиотека в София: по случай 50 годишнината є 1879–1929, с. 133. 182 Съдбата на книгите от османските библиотеки в Самоков, Шумен, Кюстендил, София и др. след Освобождението е разгледана подробно от Орлин Събев. Събев, Орлин. За съдбата на османските вакъфски библиотеки след Освобождението. Доклад от научната конференция „Съдбата на вакъфските имоти в условията на прехода от имперско към национално държавно управление“, организирана от ИФ на СУ през октомври 2019 г. (под печат). 183 Колева-Звънчарова, Милена, „Третият по големина и значимост в света османотурски архив“: проблеми и задачи. Докладът е изнесен на националната конференция, посветена на 65-годишнината на държавните архиви „Българските архиви– памет за бъдещето“, проведена на 7.10.2016 г.,– В: Архивен преглед, кн. 2/2016, с. 86–90. 184 Борис Недков (1910–1975) завършва Софийската духовна семинария през 1931 г. Учи в турското училище „Медресет юн нювваб“ в Шумен, а след това– в Юридическия факултет на Софийския университет „Св. Климент Охридски“. От 1936 г. следва тюркология в Берлин като стипендиант на Министерството на народното просвещение, а от 1938 г.– ориенталистика. През 1941 г. завършва висшето си образование в Берлин и получава степен „Доктор по философия“ за дисертацията си „Джизие (поголовен данък) в Османската империя с оглед на България“. От 1942 г. работи в Народната библиотека „Св. св. Кирил и Методий“ в София като уредник на нейния Ориенталски отдел със степен старши научен сътрудник. https:// bg.wikipedia.org/wiki/Борис_Недков (24.07.2020). 185 Интересен пример за осмислянето на османското наследство като чуждо представят Иво Страхилов и Славка Каракушева, проследявайки разгорелите се през 2014 г. протести срещу исканията на Главното мюфтийство за придобиване на собственост върху т.нар. „вакъфски имоти“. Иво Страхилов, Славка Каракушева. Османското минало– между наследеното и наследството https://www.seminar-bg.eu/spisanie-seminar-bg/broy12/item/444-osmanskoto_minalo.html (19.12.2018). 113 Уникалността на обособената колекция от документално и книжовно наследство в не малка степен е свързана с чуждия характер на съсредоточените в НБ архивни и книжовни ценности. Те са чуждографични и чуждоезични, продукция на чуждодържавна администрация и свързани с по-скоро чужда култура, а не рядко пъти– и чужда религия (ако възприемаме исляма като такава). Това наследство пряко произтича от османското минало и носи всички последици на все още непреодоления обществен рефлекс за неговото пълно отрицание като исторически период, в който е имало и нещо градивно. За сравнение, не по-малко чуждото римско или византийско културно наследство по българските земи (археологически ценности), се приемат спокойно и се отнасят с готовност към древността по българските земи. В тази връзка Николай Аретов припомня, че „каквито и терминологични уточнения да се правят, очевидно е, че османското наследство (и неговите традиции) не съвпада с исляма, нито с турското. Може да се допусне, че то е комплексно явление, което съчетава по някакъв начин различни местни и привнесени практики и модели, които трудно могат да бъдат категорично разграничени.“186 Отношението и към разглежданата колекция, макар и непризнавано поради активно подчертаваната є значимост и потенциална стойност за историческите изследвания за съдбата на българите в епохата на османска власт, не може да се еманципира докрай от отношението към османското наследство, което „всички балкански народи признават неохотно, виждат го в подчертан негативен план, отказват му се положителни страни или го изтласкват някъде в периферията“187. По някакъв начин отношението ни към чуждото наследство е лакмус за обществената ни зрялост, особено по темата за наследството на цяла една историческа епоха, каквато е битието ни като част от Османската империя. Понастоящем в отдел „Ориенталски сбирки“ на НБКМ се съхраняват 4000 ръкописни кодекса на арабски, турски и персийски език, 2000 тома старопечатни арабографични книги, приблизително 500000 архивни единици документи, както и обособените колекции от дефтери (730 книжни тела) и кадийски регистри (185 книжни тела). Основните функции на отдела, регламентирани още през 40-те години на ХХ в., са „набавяне, съхранение, обработка и популяризация на тези документи и ръкописи“188. Създаването и развитието на отдел „Ориенталски сбирки“, който първоначално бил наричан турски отдел, е сравнително добре осветлено в източниците, посветени на историята на НБ189. За целите на настоящото изследване ще бъдат приведени най-вече 186 Аретов, Николай. 2008. Балканските народи и Османската империя: едно отхвърлено наследство.– В: Литературна мисъл, година LI, 1, с. 55–67. 187 Пак там. 188 ЦДА, фонд №1137, опис 1, архивна единица 1224, л. 1. 189 Комплектуването и първите стъпки за установяването на този отдел в структура- 114 факти, свързани с подготовката, професионалното и научното развитие на сътрудниците, както и отражението им върху дейностите по опазването, проучването и социализацията на съхраняваното архивно и книжовно културно наследство. Основният белег, по който се сформира колекцията още от самото начало, е графичният. Това отговаря на основополагащия принцип да бъде издирена, събрана и проучена отложената по българските земи арабографична книжнина, с надеждата съдържанието на съхранените документи да послужи за градиво на историята на българския народ в периода ХV–ХIХ в. От друга страна в края на ХIХ в. за повечето българи тази графична система вече е неразпознаваема и чужда, както и респективно са чужди езиците на документите и ръкописите изписани на нея (османотурски, арабски и персийски)190. Освен споменатата библиотека от 2485 тома на Хюсрев паша от Самоков, още постъпват и 3500 тома книги и ръкописи от библиотеката на Осман Пазвантоглу във Видин, както и книги, ръкописи и документи от вакъфските библиотеки в София, Кюстендил, Ловеч, Плевен и други градове191. Известно е, че целостта на някои от тези първични и оригинални колекции е нарушена още в края на ХIХв., когато например част от книгите от Видинската библиотека са предадени на турското правителство192, а други попадат в ръцете на руските войски и биват изнесени извън пределите на страната ни. В НБ постъпват редица документи на османската канцелария (заповеди на централната и местната власт, съдебни решения и регистри и пр.) с произход от различни ведомства и институции193. Фондът се обогатява и чрез дарения, откупки и целенасочено издирване на материали, което постепенно бива преустановено поради липса на подкрепяща държавна политика и средства преди постигането на първоначално заложената цел за пълно съсредоточаване на тези материали в НБ. та на Библиотеката са добре осветлени в монографичните издания на Велико Йорданов и на Константинка Калайджиева (виж заглавията в приложената литература). 190 Както пише Велико Йорданов в своята история на Народната библиотека в София „Самата библиотека на Хозрефъ паша брояла 2485 тома и състояла отъ десеть големи сандъка пълни с разни неподвързани книги и отломки на ръкописни, печатни книги и пр.“. Йорданов, Велико. 2017. История на Народната библиотека въ София. По случай 50 годишнината є. Фототипно издание. София, с. 68. 191 Недков, Борис. 1948. Ориенталистиката в Софийската Народна библиотека.– В: Годишник на Българския библиографски институт (за 1945–1946), т. 1, с. 226–239. 192 Изследователските усилия за изработване на каталог на Видинската библиотека, който да включва и книгите, намиращи се понастоящем в турски библиотеки, продължават и до днес. 193 Подробен преглед на формирането на ориенталската колекция в зависимост от произхода на архивните материали прави Светлана Иванова в статията си „Комплектуване, формиране и разкриване на сбирките на Ориенталския отдел на НБКМ (към Пътеводител на Ориенталския отдел на НБКМ)“.– Известия на държавните архиви, т. 79, 2001, с. 8–22. 115 В първоначалния етап от създаването на НБ до назначаването на Диаманди Ихчиев (1854–1913) за пръв библиотекар на разглеждания отдел (1900– 1908), последният всъщност представлява „склад от ориенталски книги и документи“, без „признаци на живот“. Тази оценка принадлежи на Борис Недков194 и засяга липсата на добре подготвени кадри, които да отговорят на нуждата да се подредят, проучат и представят събраните документални ценности. Неколкократно в този период Министерството на просвещението свиква нарочни комисии, в които участват възрожденски дейци като Стоян П. Джансъзов, Диаманди А. Ихчиев, Малей Л. Малеев195, владеещи османотурски език, с цел да прегледат и опишат една или друга оцеляла сбирка от въпросните книги и/или документи (какъвто е случаят с библиотеката на Осман Пазвантоглу). На 5 март 1909 г. е обнародван Законът за народното просвещение, в който се регламентира и устройството на Народната библиотека в София (раздел Б, Библиотеки и читалища). Чл. 407 описва структурата на НБ, като в т. „г“ е записано „Ориенталски отдел“. Чл. 415 включва изискването, че „библиотекарят за ориенталския отдел трябва да е ориенталист“196. Така 5 март 1909 се превръща в официален рожден ден на отдела, който съществува вече 110 години. Обособяването и узаконяването на самостоятелен отдел признава значимостта на натрупаната (и нарастваща) колекция от ориенталски сбирки. Макар и лаконично, законът отдава дължимото на сбирката (и нейната специфика) като постановява тя да бъде оглавена от ориенталист, т.е. именно от определен вид специалист. В символичен план номинирането на отдела като „ориенталски“ вероятно е израз на желанието за разграничаване от далеч по-тясното название „турски“, което освен че не отговаря напълно и съвсем точно на същината на колекцията, навярно е причинявало и известни главоболия, като се има предвид силното желание за еманципация на младата българска държава от неотдавнашното є минало. То е свързано и с мащабната амбиция да прерасне в център по ориенталистика. Към такъв научен и изследователски хоризонт четиридесет години по-късно ще се стреми един от най-изтъкнатите му ръководители, Борис Недков. Той обаче постепенно осъзнава, че с наличните средства и възможности, при дадените обстоятелства, това е по-скоро утопия, отколкото реално достижимо бъдеще. 194 Недков, Борис. 1948. Ориенталистиката в Софийската Народна библиотека.– В: Годишник на Българския библиографски институт (за 1945–1946), т. 1, с. 230. 195 Стайнова, Михаила. 1987. Творческото дело на Д. Ихчиев, Н. Попов, Г. Гълъбов и Б. Недков– принос за развитието на османистиката в България.– В: България през ХV–ХVІІІ век. историографски изследвания.– София, т. 1, с. 309. 196 ДВ бр. 49 от 5 март 1909. Датата на обнародването на Указ №7, 5 март 1909, може да се приеме като рожден ден на отдел „Ориенталски сбирки“. 116 За да бъде спазен законът за пръв път от създаването на Отдела за завеждащ библиотекар бива назначен ориенталист– Иван Кимрянов197. В едно от писмата си до Министъра на просвещението, директорът на Библиотеката описва положението по следния начин: „Богатата турска сбирка от ръкописи и старопечатни книги, които библиотеката притежава, за голямо съжаление, стои в пълен мрак. След смъртта на единствения български ориенталист, д-р Ив. Кимрянов, който има възможност да поработи твърде малко време като библиотекар в ориенталския отдел, от 1913 год. не е работено нищо в тази област, нито пък има възможност да се работи, щом като нямаме подготвено за тая цел лице“. (Приложение4, факсимиле №2 на писмо до Министъра на народното просвещение от директора на НБ от 21.09.1928 г. за отпускане на стипендия на Петър Миятев, НБКМ, БИА, ф.35, опис 2, архивна единица 129, л. 6) В периода 1913–1935 г. Кимрянов е наследен от Владимир Хиндалов, който критикува своя предшественик за употребата на българска транскрипция при описанието на ориенталските ръкописи, но продължава делото му чрез научни публикации. На свой ред Хиндалов бива упрекван в липсата на научен метод, защото публикува преводи на документи, без да са придружени от текста в оригинал. От 1935 до 1942 г. Ориенталският отдел се ръководи от Петър Миятев, автор на редица приносни публикации в областта на османистиката198. Въпреки всички трудности и перипетии, началото е обещаващо– търсят се начини да бъдат подготвени и назначени подходящите специалисти, от които има нужда колекцията, за да бъде проучена и разкрита за широката публика, както и да се осъществят очакванията, че с нейна помощ ще се осветли миналото на българския народ под османска власт. Съхранените архивни документи за историята на НБ свидетелстват за активност и усърдие на ръководството в търсенето на съдействие от страна на Министерството на народното просвещение. Тенденцията обаче се оказва крехка, отразена в 197 През 1910 г. той е изпратен на библиотечни курсове при Баварската придворна и държавна библиотека в Мюнхен. Едва започнал своята дейност, Кимрянов бива мобилизиран и загива (1913) в боевете при Султан тепе по време на Междусъюзническата война, без да успее да разгърне своя научен потенциал за разкриването на ориенталската сбирка. Стоилова, А., Д-р Иван Димитров Кимрянов.– В: Известия на Народната библиотека „Кирил и Методий“, 1994, т. 20(28), с. 652–655. 198 Петър Миятев следва в Будапещенския университет, на издръжка на Министерството на народното просвещение, в периода 1926–1927 г., изпратен по настояване на директора на НБ Божан Ангелов, за да работи впоследствие в Ориенталския отдел– виж приложение 4, факсимиле №1 на писмо до Министъра на народното просвещение от директора на НБ от 19.07.1928 г. за отпускане на стипендия на Петър Миятев, НБКМ, БИА, ф. 35, опис 2, архивна единица 129, л. 4. За дейността му пише Михайлова-Мръвкарова, Мария. 1972. 90 години ориенталски сбирки в Народната библиотека „Кирил и Методий“.– В: Известия на Народната библиотека „Кирил и Методий“, т. 12(18), с. 353. 117 развитието на неколцина личности с изследователски и научен потенциал и не позволява да бъде изграден необходимият устойчив професионален капацитет, който да осигури цялостната и качествена обработка на колекцията, в нейното многообразие– разновидности от ръкописи, старопечатни книги и документи на три чужди езика. В действителност перипетиите в изграждането на Ориенталския отдел съвпадат с настъпилите трудни десетилетия, които спъват развитието на Третата българска държава. Световните войни и Националните катастрофи от началото на ХХ в. предначертават дневен ред на обществото, в който грижата за документалното и книжовното наследство едва ли би могла да е водеща. Успоредно с натрупването на книжовните и архивните материали е поставено началото на тяхната архивистична и научна обработка. Поради липсата на професионален опит и достатъчно и подходящо подготвени кадри тази обработка се случва с бавни темпове и несигурни крачки. Борис Недков, в качеството си на ръководител и в търсене на отговори относно състоянието на нещата, през 1948 г. ретроспективно обобщава картината с подчертана острота: „Българските „турколози“ в миналото, та дори някои и сега още, които си служат с това писмо, съвсем неправилно си приписват качеството да владеят арабски и персийски език. Вярно е, че в турските училища се изучаваше отчасти арабска и персийска граматика, но само дотолкоз, доколкото бе необходимо за разбирането на арабските и персийските думи и изрази, срещащи се в османския език, което съвсем не е достатъчно за овладяване на особено трудния арабски език. След тази забележка ще ни стане ясно защо, въпреки че за уреждането на Ориенталския отдел на библиотеката са били поставяни винаги добри познавачи на турския език, „турколози“, владеещи „арабски (sic?), турски и персийски“, отделът и днес още не е мръднал много напред от онова положение, което го е оставил преди 38 години Д. Ихчиев“199. Борис Недков е един от основоположниците на българската ориенталистика, османска палеография и дипломатика като научни дисциплини. По предложение на ръководството на НБ, през 1941 г. е изпратен на държавни разноски да учи в Германия и Франция при водещи ориенталисти200. Ръководи „Ориенталски сбирки“ от 1941 г. до 1960 г. и междувременно се хабилитира като старши научен сътрудник в НБ. Отличното владеене на арабски и турски език, високата академична подготовка и професионалният опит в работата с документи и ръкописи позволяват на Недков да опише и анализира същината на проблемите в отдела, като ги отнесе към професионалната подготовка. Той си дава ясна сметка за нуждите и потребностите, които са 199 Недков, Борис. 1948. Ориенталистиката…, с. 229. 200 Стайнова, Михаила. 1987. Творческото дело на Д. Ихчиев, Н. Попов, Г. Гълъбов и Б.Недков– принос за развитието на османистиката в България.– В: България през ХV–ХVІІІ век. историографски изследвания.– София, т. 1, с. 309–318. 118 свързани с обработката на натрупаното книжовно и архивно-документално богатство и основните му тревоги произтичат от липсата на възможности за подготовката на качествени специалисти. Като ръководител заварва тежко наследство, което обаче допълнително бива обременено от неочаквано и неимоверно нарасналия обем на документалната сбирка. В случай че комплектуването на ориенталските сбирки беше следвало първоначално начертаната линия на плавно и постепенно събиране на арабографични материали, останали в българските земи, вероятно българската ориенталистика би имала достатъчно време да развие задоволително своя капацитет за тяхното пълно проучване и разкриване. Съдбата обаче се намесва непредсказуемо и през 1931 г. 22000 кг бракувана хартия, предназначена за претопяване и закупена от Истанбул, бива иззета от собственика на книжно-мукавената фабрика в Княжево. Нарочна комисия от вещи лица констатира, че книжата всъщност са стари турски държавни архиви. С Министерско постановление от 1 юни 1931 г. е решено ценните от научна гледна точка документи да бъдат заделени и предадени на Ориенталския отдел при Софийската народна библиотека. Покупката поражда сложна дипломатическа обстановка, тъй като документите са изискани обратно от турска страна. Сформирана е втора комисия и част от отделените като маловажни документи са върнати на турското правителство. Собственикът на фабриката в Княжево е обезщетен с равно на иззетото количество хартия201. Събитието е оценено от Б. Недков през 1948 г. като изключителна възможност архивната сбирка в София да стане „най-богатата в света сбирка на турски документи след турския държавен архив в Цариград“202. Тази ентусиазирана прогноза е направена 17 години след придобиването на т.нар. Цариградска архива, когато основната работа по обработката на книжата тепърва предстои. Първоначалният ентусиазъм за бързи и сензационни научни разкрития потъва в усилията, положени за физическото опазване на архива, в неуредиците, свързани с липсата на подходяща сграда за самата библиотека, в хаоса от бомбардировки и евакуация, причинени от Втората световна война, както и от продължаващата липса на достатъчно и добре подготвени специалисти. Следва десетилетие на усилено проучване на новопридобития турски архив (НПТА), както личи от годишните отчети за извършената работа (1948– 1960)203. И докато резултатите от дейността на сътрудниците се очакват 201 Подробно описание на случилото се, както и списък с поименния състав на втората комисия могат да бъдат открити в доклад от д-р Б. Недков, уредник на Ориенталски отдел при Народната библиотека в София, от 1 март 1948 г. НБКМ, БИА, фонд № 35, опис 2, архивна единица 129, л. 43–44. 202 Пак там, л. 45. 203 Годишни отчети на Ориенталския отдел за 1948–1954 г. ЦДА, фонд 1137, опис 1, ар- 119 с огромен интерес от българските историци, ръководителят на „Ориенталски сбирки“, Б. Недков, споделя: „в качествено отношение работата не е на нужната висота. Причините за това са най-вече субективни и се дължат на недостатъци в квалификацията на персонала. Наистина служителите при отдела владеят без изключение добре турски език, но те не са специалисти, не са подготвени за библиотекарска работа и работа с архиви. Заради това на лице са редица грешки.“204 През следващата 1949 г. същата констатация се повтаря и засилва: „... знанието само на езика не е достатъчно за работа с архивни материали. Тук е необходимо и съответна теоретична подготовка, солидна обща култура, както и склонност и способност за научна работа. Ние не разполагаме с такива кадри, не можем дори да осигурим минимума от потребните ни работници, които само да знаят езика...“205 „Считам, че мой дълг е пак да повдигна въпроса за подготвяне на кадри за Ориент. отдел. Ако днес все още могат да намерят измежду по-старото поколение хора, които владеят арабското писмо и макар да не са специалисти турколози, можем да си послужим с тях, утре и тях няма да ги има. Според мен, единственият път за подготвяне на кадри за нашия О. отдел е, докато нямаме катедра по Туркология в университета, да се изпращат стипендианти в СССР, дето ще могат да получат най-добра подготовка.“206 „1. Не можаха да се излъчат и специализират работници за отделните видове операции в работата, поради което важни задачи стоят все още неразрешени. Така напр. много малко нещо е направено, и то лошо, за реставриране на документите и за тяхното правилно съхраняване. (...) И ако така продължава, един ден можем да осъмнем с каталози, но без документи. Налага се през следващата година да се предприемат сериозни мерки за опазването на това голямо културно богатство. 2. Не е проведена системна работа за повишаване квалификацията на персонала, което е много важно условие за преуспяването на отдела.“207 Тревогите на Б. Недков са породени както от незадоволителното темпо на разкриване на архива, така и от сблъсъка между представите му (плод на висока образованост и научен капацитет) за качество на архивистичната работа и реалността. Вероятно са подхранени и от осъзнаване на значимостта на поверената му задача, както и от напрежението, под което се налага да работи, предвид на обществените очаквания за големи и важни открития. Недков все пак съумява да постави прецизна „диагноза“ като неуморно акцентира върху крещящата нужда от адекватно професионално развитие, както и не спира да повтаря какво е необходимо за нейното преодоляване. хивна единица 4215 (1–15). 204 ЦДА, фонд 1137, опис 1, архивна единица 4215, (1–15, 1 януари 1949), л. 4. 205 ЦДА, фонд 1137, опис 1, архивна единица 4215, (1–15, 9 януари 1950), л. 12. 206 ЦДА, фонд 1137, опис 1, архивна единица 4215, (1–15, 9 януари 1950), л. 13. 207 ЦДА, фонд 1137, опис 1, архивна единица 4215, (1–15, 12 януари 1952), л. 4. 120 Върхово постижение в работата на Б. Недков по отношение на НПТА208 е разработването на класификационна схема, по която да бъдат класирани и подредени предназначените за унищожаване документи от цариградския архив. Като принципи и методология схемата отразява актуалните за времето постижения на архивистиката (основно немска и руска), както и опитите да бъдат обслужени и спецификите на обработвания архив. Критикувана е най-вече поради факта, че разкрива твърде едностранчиво съдържанието на класираните документи, като ги отнася към една определена рубрика, докато те често включват повече от една тема. С годините този недостатък се засилва, поради липсата на достатъчно време, отделяно за класиране. Липсват и професионални умения за подробно разчитане на документите. Тези два фактора водят до осакатено прилагане на т.нар. класификатор на Недков, при което първоначално предвидената степен на подробност и изчерпателност при описанието на документите постепенно бива заменена само от най-общите рубрики209. Два са основните проблеми, които от самото начало съпътстват Ориенталския отдел: 1. Не е осъществено първоначално замисленото пълноценно и цялостно комплектуване. Основополагащата идея в НБ да бъде съсредоточена всичката книжнина, отложена по българските земи след оттеглянето на османците, не се реализира докрай по причини, които са извън обсега на настоящото изследване210. 2. Не е създадена система за формиране на необходимия професионален капацитет за неговата обработка и разкриване (опазване и социализация). Невъзможността да бъде трайно изграден, поддържан и развиван необходимият професионален капацитет е проблем, за чието решение се изискват управленски решения от страна на ръководството на Отдела, на Библиотеката, както и влагането на сериозен институционален ресурс, за което пък е необходима санкцията и последователната подкрепа на ресорното министерство и държавата. 208 Няма да се спирам на всичките му приноси, един от които е работната картотека на турските ръкописи, понастоящем дигитализирана и достъпна сама по себе си като изследователски извор. 209 Подробно схемата за класиране е представено от Светлана Иванова. Иванова, Св. 2009. Историкът и неговият архив (За класификационната схема на ориенталския отдел на НБКМ).– В: Българската университетска архивистика като образователен модел– история и бъдеще. Университетски четения по архивистика. Том I, София: Фабер, с. 282–295. 210 Понастоящем архивни сбирки от османотурски документи и ориенталски ръкописи като част от националния архивен фонд се съхраняват и в други институции на паметта (библиотеки, архиви, музеи)– вж например обзорната статия на Йордан Желев, Османотурските документи в българските държавни архиви. Състояние и перспективи.– В: Известия на държавните архиви, бр. 93, 2007, с. 337–353. 121 В докладна бележка до директора на НБ от дата 6 декември 1955 г., изготвена в резултат от проверка на работата на „Ориенталски сбирки“, на ръководителя се възлага „да следи системно за общата и специална квалификация на сътрудниците“, както и се „задължава дирекционното ръководство да постави пред Министерството [на културата– б.м.] въпроса за командироване на уредника в арабска страна“ (във връзка с неговата езикова квалификация)211. Въпреки че турският език е въведен като самостоятелен предмет за изучаване в Софийския университет още през 1906 г., необходимото за работа с ориенталските колекции образование е било непостижимо в България. През 1952 г. се обособява специалност „тюркология“ към Филологическия факултет на СУ, на която се възлагат големи надежди за подготовката на кадри. Действително със създаването на тази специалност се полагат основите на български академичен център по ориенталистика, днес познат като Център за източни езици и култури212. Макар че много от възпитаниците на специалност тюркология работят в отдел „Ориенталски сбирки“, така и не се стига до тясно сътрудничество между двата центъра, което да се изразява в разработването на многостранна и целенасочена образователна (и стажантска) програма, синхронизирана с потребностите на практиката. Както бе посочено, липсата на възможности за образование и обучение в България, което да осигурява нужната подготовка за работа с арабографични архивни и книжовни културни ценности, се компенсира с образование и обучение в чужбина. Това на свой ред изисква значителни средства и на институционално ниво е постижимо само при наличието на устойчива и стратегическа държавна политика в областта на културното наследство. Към описаната трудност, обективно предпоставена още със самото възникване на „Ориенталски сбирки“, трябва да се добави усложнението, свързано с чуждоезиковата и чуждоетническа213 същност на разглежданото архивно и книжовно наследство. Това се отнася най-вече до придобития през 1931 г. масив от документи и свързаните с него (обществени и научни) очаквания. През 1948 г. директорът на НБ Тодор Боров издава Наредба за работата на служителите при Ориенталския отдел по архива НПТА, която завършва със следното изречение: „Излишно е да припомням, че е най-строго забранено както да се изнасят документи вън от библиотечната сграда, така също и да се дават 211 ЦДА, фонд 1137, опис 1, архивна единица 4215, л. 56. 212 Днес в ЦИЕК се изучават тюркология, арабистика, индология, японистика, китаистика, иранистика, кореистика, арменистика и кавказология http://bit.ly/3op85NV (25.07.2020). Вж също Гергова, Ани. 2007. Българската ориенталистика и приложимостта на книговедската проблематика в нея.– В: Общуване с Изтока. 2007. Съст. Л. Георгиев. София: НБКМ, с. 43–59. 213 Част от арабографичните ръкописи, които се съхраняват в „Ориенталски сбирки“, са създадени в книжовни средища в българските земи. 128 Фиг. 11. Съотношение между длъжностите за периода 1948–2019 г. Съотношението между длъжностите за периода 1948–2019 г., (въпреки условностите, свързани с промяна на наименованията) показва числено предимство на архивистите (фиг. 11). Надделява нуждата от обработване на архивното наследство (съвкупността от стара наличност и НПТА), докато книжовното (старопечатните книги и ръкописите, които произхождат от библиотеки и са библиотечна колекция par excellence) остава сякаш на заден план и съответно броят на специалистите (арабисти, работещи с ръкописи) е значително по-малък. През 1985 г. е изготвен т.нар. „перспективен план“ за развитието на отдел „Ориенталски сбирки“ за следващите 15 години226. От него е видно, че планирането на водещите дейности се определя от вида на подготовката и специализацията на наетите към момента сътрудници, а не от задачите и функциите на архива: „Първите три равнища на дейност (съставянето на тематични описи, дипломатико-палеографско описание, извороведско издирване– б.м.) напълно отговарят и се вписват в основните цели и задачи на Отдела като цяло, а така също и на основната филологическа подготовка на сътрудниците, поради което следва да се приемат и считат за основна и достатъчна сфера на тяхната научно-производствена реализация“227. Подобен управленски подход вероятно е бил оправдан за времето си; ако се отчита комплексният характер на дейностите по опазване на архивното и книжовното наследство, днес този подход би следвало да се оценява като едностранчив. Борис Недков поставя основите на същинската научна дейност в отдел „Ориенталски сбирки“. Възможността за провеждане на научни изследвания е водещ мотив за работа в този отдел и се утвърждава като тенденция през следващите десетилетия. Степента на разкритост на сбирката към днешна226 Подписан е от тогавашния завеждащ Отдела, Иван Добрев. Служебен архив. 227 Пак там, с. 4. 129 та дата обаче е крайно незадоволителна: краткият каталог на съхраняваните ръкописи обхваща 500 от 4000 сигнатури228, каталог на сбирката от старопечатни книги (около 2000 тома) няма, съдържанието на архивните документи (смятани официално за 500000 архивни единици) е разкривано чрез тематични описи, в стотици отделни публикации, но цялостен опис на всички документи в научно обращение няма229. Причините за това се търсят най-напред и основно в недостига на достатъчно и добре квалифицирани специалисти, който по отношение на разглеждания отдел е дотолкова хроничен, че се е превърнал в трайна и за съжаление неизменна характеристика. Извършването на научната дейност, която за известен период в миналото успява да привлече вниманието на световната османистика (по думите на дългогодишен ръководител „дълги години Ориенталски отдел беше известен в Европа не само с богатия си фонд, но и с висококвалифицираните си кадри, умеещи да разчитат и анализират османската документация. Израстването на османистите в други институти и университети в България ставаше винаги с непосредствената практическа и библиографска помощ на колегите от Ориенталски отдел“– виж приложение 2, интервю №4), вече е с променен статут. Съгласно със Закона за развитие на академичния състав в Република България230, изменен и допълнен през 2010 г., НБКМ не попада сред институциите, които имат правото да обучават научни кадри, поради липсата на изискваната акредитация. De jure, Националната библиотека не може да бъде акредитирана като научен институт. De facto, в годишните отчети на Библиотеката продължава да се включва научноизследователската дейност и да се отчита броят на т.нар. щатен академичен състав, въпреки че институцията не предлага обучение. Според чл. 16, ал. 3 на Закона за обществените библиотеки обаче НБКМ извършва „научни и научно-приложни изследвания в областта на библиотекознанието, библиографознанието, книгознанието, архивистиката, реставрацията и консервацията на книжни материали.“ Липсата на акредитация на НБКМ като научна организация, която очевидно не отменя научната дейност в институцията, означава само едно– за подготовката на кадри в специфичните области на професионална експертиза се разчита единствено и само на висшите училища. Дейността на отдел „Ориенталски сбирки“ не би могла да се разглежда напълно отделено, тъй като е подчинена и пряко зависима от управлението и 228 Вторият том излиза от печат през май 2020 г. Stoilova, Anka, Nevena Gramatikova et al. (eds.) Brief Catalogue of the Oriental Manuscripts Preserved in St. Cyril and St. Methodius National Library, Volume II. Sofia, 2020. 229 По-подробно начините на представяне на отделните дялове на архивната колекция– чрез анотации, описания, вписвания в инвентарна книга и др. и броят архивни единици, представени чрез тях са представени в Колева-Звънчарова, Милена. 110 години „Ориенталски сбирки“ в НБКМ: поглед към миналото, настоящето и бъдещето (под печат). 230 Обн. ДВ. бр. 38 от 21 май 2010 г. 130 функционирането на НБКМ. Последният одитен доклад, извършен за периода 2014–2016 г., разкрива някои проблеми, които имат пряко отношение върху развитието на разглежданата структура231. Преди това обаче е важно да се подчертае, че изпълнението на дейностите по съхранение на архива и архивните сбирки на Националната библиотека, които са част от Националния архивен фонд, съгласно чл. 33, ал. 1 от Закона за Националния архивен фонд, остават извън обхвата на одита, както е записано на с. 11 от проекта на доклада. Една от особено важните констатации, е следната: …основните планови документи, разработвани в Националната библиотека са оперативни годишни планове, в които не се планира дейността на организацията като цяло, а само дейността на структурните звена в нея. По този начин управлението на Националната библиотека се лишава от един от основните инструменти за добро управление, а именно - възможността за адекватно стратегическо и оперативно целеполагане. (…) Тъй като планирането на дейността се извършва само по структурни звена, за дейността на които липсват изрично определени цели и индикатори за наблюдение и оценка на степента на тяхното постигане, информацията в годишните отчети на Националната библиотека се представя основно в динамика, като се посочва изменението в наблюдаваните показатели спрямо предходни години, а не изпълнението на планираните цели. В доклада е отбелязана и отговорността на Министерството на културата, като аналитичният преглед на неговите стратегически цели и приоритети показва, че „дейността на НБКМ като национален културен институт не се откроява като приоритет, независимо от значимостта на институцията“. Къде и как се подготвят специалисти за работа в „Ориенталски сбирки“ В интервютата с петима бивши и настоящи сътрудници232 в този отдел, проведени за целите на настоящето изследване (виж приложение 2), се открояват няколко особено интересни момента. Те отразяват сравнително широк времеви отрязък (от 1970 до 2015 г.) и съответно впечатленията на 231 Проект на одитен доклад № 0300101716 за одит на изпълнението на дейността на Националната библиотека „Св. св. Кирил и Методий“ за периода от 01.01.2014 г. до 30.06.2016г. в Националната библиотека „Св. св. Кирил и Методий“ и Министерството на културата, май 2017, http://www.bulnao.government.bg/bg/articles/syobshtenija-za-vrychvane-132?file_page=2 от 22.06.16 (26.07.2020). Отразен е и в медиите– например статия в е-вестник „Дневник“ от 29.09.2017 – http://www.dnevnik.bg/bulgaria/2017/09/29/3050519_v_narodnata_biblioteka_ zaplatite_sa_minimalni_a_obemut (27.07.2020). 232 По желание на респондентите анонимността им е запазена. 131 различни поколения архивисти, работили както с архивното, така и с книжовното културно наследство, съхранявано в НБ. Всички те единодушно споделят, че образователната им подготовка не е била достатъчна или напълно е отсъствала по отношение на специфичните дейности– класиране на документи и описание на ръкописи. До 1990-те години назначаването е ставало с конкурс (интервю №2, 3, 4), след което тази практика е преустановена. На въпроса каква допълнителна квалификация получихте след постъпването на работа отговорите са разнопосочни и по своеобразен начин отразяват характеристиките на съответния период. Така например, през 1980-те години в НБКМ са провеждани курсове за библиотечна квалификация (утвърдена практика и до днес), но не само: „лекциите в курсовете се изнасяха от видни, утвърдени учени, работещи в Библиотеката. Единият от курсовете даваше обща библиотечна подготовка. Вторият– специална подготовка за работа с ръкописното наследство– палеография, кодикология, вкл. филигранология, археография, каталогизиране. Третият курс се провеждаше в ГУА233, воден от Веселин Методиев– имаше за цел да ни запознае с архивистичната работа и нейните принципи, методи и форми“ (интервю №3). В друг разказ самоподготовката е вследствие от осъзната нужда от знания по персийски и от умения за работа с ръкописи, без да бъде ангажирана НБКМ по никакъв начин („Никой не ме е пращал, като почнах да работя с документи, осъзнах, че ще ми трябва и арабски, и персийски. (…) Библиотеката нямаше нищо общо, аз си пуснах неплатен отпуск“, интервю №2). Според друг респондент получената в НБКМ квалификация е „Никаква, ако не се брои, че се научих да работя с османотурските документи.“ (интервю №1). Интересен и важен аспект е отразен в разказа за опитите в средата на 1980те да се работи по „въвеждане в характеристиките на научната работа“ (интервю №3). Грижата за професионалното развитие в самия Отдел също изглежда променлива и дори противоречива– в съществена степен това се дължи на субективния опит, неизбежно емоционалното лично преживяване и разказите, в които се пречупват сложните човешки взаимоотношения. Основната тежест и отговорност за подготовката на новопостъпилите се проектира върху ръководителя. В оценката на ситуацията се намесва много силно личният опит– с топли чувства се помни наставникът (ментор), отделил време и усилия за работа с новопостъпилия сътрудник, и това формира представи за начина, по който трябва да се установява приемственост: „Аз мисля, че трябва да има застъпване. Аз мисля, че той (А. В.) така си представяше нещата– идва нов човек и го поемаше. Те бяха наясно, че не можеш ти да влезнеш с университетска подготовка и да почнеш да работиш. Те самите когато са постъпили, там е бил 233 Главно управление на архивите, днес Държавна агенция архиви (ДАА). 132 Н.П. и той много е работил с тях.“ (интервю №2). И отново контрапунктът, породен най-вероятно от лично разочарование: „Никой. Дадоха ми кутията с необработени документи и ми казаха какво да пиша на обвивния лист: Град, дата, обща тема с една дума.(…) Никой не ме е обучавал. Каквото съм видяла сама по достъпните тогава книжки и съм успяла да прочета в документите, това е. (…) просто нямаха време“ (интервю №1). „Аз очаквах, че като се пенсионирам ще имат въпроси към мен. Не може да нямат проблеми около старопечатните книги. Обаче никой не дойде да попита нещо. И аз реших, че те просто нямат интерес. Или не знам, смятат за лошо да попитат. Трябва да има застъпване с колеги.“ (интервю №2). До такава степен единодушни са всички обаче, че професионалното израстване в областта на работата с този архив е въпрос на самоподготовка, че го отъждествяват с „житейски път“ (интервю №1), „главното е– търпелива и постоянна самостоятелна подготовка и квалификация“ (интервю №4), „жизнено необходима сто процента амбиция“ (интервю №5). Тази представа легитимира самоподготовката като водещ инструмент за професионално развитие в индивидуална перспектива; остава обаче въпросът как тя се отнася към и съвместява със стандартите за качество и нуждите на професионалната дейност– с други думи, достатъчна ли е самоподготовката от гледна точка на културното наследство? Проблемът с професионалната квалификация в перспективата на НБКМ като институция, която пряко администрира отдел „Ориенталски сбирки“ и поверената му колекция, е дълбок и сложен. Той не попада в обхвата на изследването, но същевременно оказва пряко влияние върху неговия обект. И ако липсата на достатъчно финансово осигуряване на дейността на НБКМ препраща отговорността към МК (респективно държавата), то липсата на утвърдени правила и процедури, свързани с планирането, организацията, провеждането и отчитането на обучения за поддържане и повишаване на професионалната компетентност на персонала234 е изцяло отговорност на ръководството на НБКМ. Интервютата разкриват още един важен аспект– в историята и дейността на този отдел (и съответно на НБКМ) не липсват добри практики. За възобновяването на част от тях има смисъл да се помисли. Например назначаването с конкурс, провеждането на специализирани квалификационни курсове в сътрудничество с други институции, наставничеството между опитни и новопостъпили колеги. Съдбата им обаче остава зависима от индивидуалната инициатива, енергия, амбиция и не успява да се закрепи на системно ниво, което е в противовес на нуждата от устойчиво развитие и регламентирана приемственост. За съжаление тази печална констатация се потвърждава и от цитирания по-горе одитен доклад, по отношение на цялата институция: 234 Проект на одитен доклад…, с. 54. 133 Вътрешните актове в НБКМ, които регламентират правилата и процедурите, чрез които се изпълняват нормативно определените функции и задачи на структурните звена, не създават достатъчно условия за ясно и точно определяне на всички основни и спомагателни процеси и гарантиране на приемственост и унифициране на практиката в НБКМ. В резултат, обема и качеството на планираните и извършени дейности е в пряка зависимост от личните компетентности и експертиза на служителите които ги изпълняват235. Описаният проблем очевидно има по-дълбоки измерения и като че ли обхваща не само разглежданата структура и институция, а и обществената тъкан въобще. Неговото проучване и набелязването на възможни начини за преодоляването на отрицателните ефекти би имало своята значимост, но надхвърля възможностите на настоящето изследване. Добрите практики Провеждането на конкурс по своята същност е форма на валидиране на знанията и уменията, с които кандидатът постъпва на работа. Според чл.90, ал. 1 от Кодекса на труда, „длъжностите, които ще се заемат с конкурс, се определят в закон, в акт на Министерския съвет, на министър или ръководител на друго ведомство или от работодателя.“ Освен че създава предпоставки за конкурентен и прозрачен подбор на служители, конкурсът в случая е възможност за валидиране на знанията и уменията на кандидата, от гледна точка на изискванията и дейностите на заеманата длъжност. Конкретно в разглеждания случай, подобно входящо валидиране позволява да се определи подходяща за кандидата позиция (например дали да работи с архивно или с книжовно културно наследство). Още в този първоначален момент могат да се набележат насоки за допълнителна квалификация и професионално развитие, както и да се заложат показателите за тяхното бъдещо проследяване. Така погледнато, провеждането на конкурс е добра практика, чието преустановяване в началото на 1990-те би следвало да се преосмисли. Интервютата дават информация за практиката на провеждането на специализирани курсове в самата НБКМ (която продължава в една или друга степен по отношение на библиотечните дейности, но не и на културното наследство и архивистиката). Привличането на експертиза от други институции (конкретно в случая става дума за ДАА) е не само пожелателно, но и задължително. Като част от Националния архивен фонд, съгласно чл. 33, ал.1 от ЗНАФ, съхраняваното в НБКМ архивно културно наследство е подопечно и на ДАА. Специализираните курсове са добра практика, която позво235 Проект на одитен доклад…, с. 32. 134 лява фокусирано обучение, обмяна на опит, запознаване със стандартите и методите на съвременната архивистика и пр. Възстановянето/въвеждането на квалификационни курсове по архивистика би следвало да е задължително. („Даже най-елементарното, водим се архивисти, а никой от нас не е минал архивистичен курс. Сама съм чела какво се прави по архивистика. Ти не подхождаш систематизирано, а се хвърляш от тема на тема, от термин на термин, в зависимост от проблемите, които ти излизат.“ (интервю №2) За да има нужният ефект обаче програмата на подобен курс трябва внимателно да отчита реалностите на обработката на конкретния архив, които, поради ред причини и стечения на обстоятелствата, съществено се отклоняват от стандартната архивистична практика. Преценката на респондентите е, че подготовката трябва да се извършва в самия отдел, от страна на по-опитните сътрудници, каквато е била действащата практика преди 1989 (интервю №1) или е продължила до 2015 (интервю №4). Тази преценка е формирана въз основа на техния личен опит, независимо от това дали са получили подходяща професионална подкрепа или не, както и въз основа на познаването на институционалната инфраструктура. Наставничеството от страна на по-опитните колеги е добра практика, утвърдена в много професионални сфери. Успешното є прилагане в случая обаче зависи от това доколко тя ще бъде отделена от междуличностните отношения и добре регламентирана. Наставничеството трябва да „примирява“ личното професионално израстване с потребностите и целите на отдел „Ориенталски сбирки“, които на свой ред са ориентирани единствено и само към опазване и социализиране на архивното и книжовното наследство. Погледнато отвътре навън, ограниченият брой служители и липсата на възможности за продължаваща професионална квалификация затруднява темповете и качеството на изпълнение на редица основни дейности, а някои са силно забавени или дори преустановени, както например класирането или въвеждането в научно обращение на масив от вече класирани документи. Съществуването на отдела в рамките на НБ е свързано с необходимостта от включване и в общоинституционалните дейности, което представлява допълнителен товар и нерядко е свързано с невъзможност за реализиране на планираните специфични работни процеси. Погледнато отвън навътре, липсата на каталог на съхраняваните документи, незадоволителната степен на дигитализация, преобладаващият процент неописани ръкописи основателно определят архива като слабо разкрит за изследователи и ползватели. В цялото съществуване на отдел „Ориенталски сбирки“ от самото му създаване до наши дни се очертава липсата на достатъчно на брой и подходящо подготвени кадри. България не успява да изгради капацитет за необходимото комплексно и едновременно специализирано образование и обучение и 135 както в миналото, така и днес за важни елементи от него (например различните арабографични шрифтове) се разчита на институти в чужбина. Създадената специалност „турска филология“ (понастоящем „тюркология“) също не оправдава трайно очакванията за изграждане на кадри, които да работят с архивните документи на османотурски, най-вече поради липса на целесъобразна обвързаност на учебното съдържание и практическите нужди на архива. Спорадични са опитите за специализирана квалификация и на арабисти за работа с ръкописните книги (книжовно наследство). В последните години не се провеждат учебни стажове, които имат потенциала да събудят интереса на студентите и да ги привлекат за работа с тези специализирани колекции. Работата с конкретното архивно и книжовно наследство изисква познания в областта на т.нар. помощни исторически дисциплини като палеография, дипломатика, кодикология, филигранология и др. Въпреки изготвените учебни пособия, включително и от страна на български ориенталисти (Б. Недков, А.Велков и др.), и специализираните курсове по османски език и дипломатика (но с недостатъчни хорариуми), направеното в системата на формалното образование не е достатъчно за пълноценната подготовка на архивиста-ориенталист. Днес създаването и поддържането на специализирани университетски програми, които да обслужват толкова тесен (в сравнителен план) сегмент от културното наследство, едва ли би било оправдано от (водещата) икономическа гледна точка. Много по-прагматично е специализираната подготовка да се осъществява (както е било и досега) в хода на и успоредно с професионалната практика. В подкрепа на твърдението, че мястото, където трябва да се подготвят професионално специалистите за работа с архивното и книжовното културно наследство, е била и трябва да продължи да е самата НБКМ могат да се приведат още няколко аргумента: ¾колекцията е локализирана в НБ, което позволява работа де визу и запознаване с конкретните особености на разглежданото книжовно и архивно-документално наследство; ¾архивът е уникален за България по своята същност и дейностите по опазване, проучване и социализация на този вид културно наследство са застъпени в тяхната пълнота и съвкупност (виж Втора глава); ¾формалното образование все още не предлага необходимата целенасочена, разностранна и специализирана подготовка, а създаването на самостоятелна програма за обучение вероятно би било икономически неоправдано (ако се вземе предвид числеността на отдел „Ориентал- 136 ски сбирки“, която е и функция на административния капацитет на НБКМ)236. ¾оценяването и удостоверяването могат да бъдат валидни, надеждни и обективни (виж Трета глава), когато се извършват или са упълномощени от институцията, където е локализирана колекцията от архивни и книжовни културни ценности. ¾Библиотеката е естественото място за среща на всички заинтересовани страни – специалисти, изследователи, потребители, което може и следва да се използва за тяхното привличане към дейностите от цикъла по опазване и социализиране на културното наследство (виж Първа глава). Ще помогне ли валидирането? Практическото решение на проблема за подготовката на кадри би могло да се търси в създаването на предпоставки за изграждане на професионални знания, умения и компетентности и тяхното последващо валидиране в рамките на една и съща институция. В разгледания случай това означава не само възстановяване на описаните добри практики (конкурс, специализирани квалификационни курсове237, наставничество), но и тяхното надграждане чрез създаване на система за валидиране. Тази система трябва да обхваща професионалното развитие в неговото протежение, както и да задава неговите цел и посока, съобразени с личните особености и потребностите на институцията и на съответното културно наследство. Става дума за това професионално развитие, което се постига чрез неформално и самостоятелно учене, и което се оказва, че е основната форма на набавяне на нужните знания и умения от създаването на „Ориенталски сбирки“ до днес. Това професионално развитие е налице, но негов основен двигател е личната амбиция и желанието за самоподготовка (виж приложение 2), което– при липсата на проактивна системна подкрепа и мерки за осигуряване на устойчивост и приемственост, е на практика неуправляемо и се превръща в източник на риск. Опасността 236 Както във ФКНФ, в рамките на специалност „тюркология“, така и в ИФ на СУ „Св.Кл. Охридски“ са създавани програми за подготовка по османистика, но в нито една от тях фокусът не е бил върху работата с архивното и книжовното наследство, съхранявано в „Ориенталски сбирки“. 237 Необходимостта и ползата от специализираната професионална квалификация изтъква Светлана Кръстева, архивист в ДА-Видин, която споделя своя личен опит от участието си в следдипломна специализация по архивистика в СУ (1995–1996). Кръстева, Светлана. 2018. Следдипломната специализация по архивистика надграждащо обучение на служители от държавните архиви.– В: Българската университетска архивистика като образователен модел– история и бъдеще. Университетски четения по архивистика. Том I. София: Фабер, с. 176–185. 137 се състои в това едни дейности да бъдат развивани за сметка на други (за което свидетелства историята на Отдела), както и от нарушаването на принципа на равнопоставеност на различните видове културно наследство при осъществяване на неговата закрила (чл. 3, ал. 1 от ЗКН). В разгледания случай е налице приоритетно отношение към архивното за сметка на книжовното наследство, а причините за това подлежат на самостоятелен анализ. Всекидневно натрупваните неформално и самостоятелно практически знания, умения и опит, остават неудостоверени и непълно използвани, въпреки че са водещи по отношение на професионалното им формиране. Те не носят официално отразена добавена стойност към професионалния профил на специалиста. Според длъжностните характеристики разликата между новопостъпилия архивист и архивистът с десетилетен стаж може да се изразява в определението „старши“, но нищо не отличава архивиста, работещ с документи на български език от архивиста, работещ с документи на чуждографичен и мъртъв език, какъвто е османотурският. Нищо не отличава и архивиста, работещ с документи, от архивиста, работещ с ръкописи– докато в действителност двете дейности се различават, като изискват редица специфични умения (вж приложение 2). Валидирането позволява тези знания, умения и компетентности, натрупани чрез неформално и самостоятелно учене, да бъдат утвърдени и припознати от институцията (НБКМ, респективно нейното направление „Опазване на ръкописно-документално наследство“ и отдел „Ориенталски сбирки“). Изграждането на цялостен процес на професионално обучение и валидиране овластява НБКМ (както и всяка една институция на паметта) да произвежда необходимите като брой и качество кадри, съобразно с потребностите, произтичащи от дейностите по опазване, проучване и социализация на културните ценности. Всички приведени като пример модели (тук и във Втора глава) показват, че валидирането е само част от професионалното развитие, не може и не бива да се извежда като самоцел, нито пък представлява решение само по себе си. То обаче е важна и неотменима стъпка към изработването на цялостен процес на професионално развитие, която може да установи и зададе посоката на това развитие, като примири индивидуалните и институционалните цели и интереси. Удостоверяването на съществуващите към момента (но непризнати и неудостоверени) знания, умения и компетентности ще даде възможност да се изгради обективна представа за съотношението между административния (в см. работния) капацитет и практическите нужди, респективно между наличната и потребната подготовка на специалистите. Струва си неуморно да се повтаря, че най-важното е да бъде постигнато съответствие (или поне баланс) между тях, в името на постигането на общата цел– опазване на кул- 144 представяне на тези ценности, а това в голяма степен зависи от нивото на професионалната подготовка на специалистите, които работят с тях. Анализът на обекта на изследването– архивните (документални) и книжовни ценности, съхранявани в една от ценните колекции на НБКМ, показва редица дефицити и проблеми, които са свързани с конкретната ситуация. Много от тях обаче са валидни и за културното наследство въобще. Предметът на изследването– валидирането на знания и умения, придобити чрез неформално и самостоятелно учене, е пряко свързан с най-значимият комплекс от проблеми, който може да бъде определен като хоризонтален за цялата система, тъй като засяга всички дейности от цикъла на културното наследство. Степента на значимост, която имат знанията и уменията за качественото опазване и социализиране, предопределя и тясната връзка със системата на професионално образование и обучение. Данните от проучването на ББИА (2011), посветено на книжовното наследство в българските библиотеки, очертават тревожна проблемна ситуация– както по отношение на съхраняването и опазването, така и по отношение на професионалните знания и умения, свързани с основните дейности в библиотеките. Налице е системен дефицит на ниво политики, който поражда инфраструктурен, финансов и кадрови дефицит. Настоящото изследване показва, че тази тенденция до голяма степен се потвърждава и от разглеждания конкретен пример. Особеното при него е, че загубата на професионален капацитет води до директно прекъсване на връзката със специфичния вид наследство, което го превръща в неразбираемо и непознато. Силата на избрания пример е в отчетливо видимия резултат от упадъка или преустановяването на основни дейности по опазването и социализирането на културното наследство, поради липса на необходимите професионални знания и умения. Направеният преглед на конкретните дейности по опазване и социализиране на документалното и книжовното културно наследство очертава съвкупността от знания, умения и компетентности, които е необходимо да бъдат изграждани професионално, за да могат да се очакват качествени резултати. Сравнението с разписаното в съответните правно-нормативни актове показва липса на синхрон и даже отсъствие на такава важна дейност като управлението на културното наследство, което не позволява да се мисли за стратегическо планиране, целеполагане или очакване на добре структурирани резултати в коментираната област. По отношение на регламентирането на дейностите националната правно-нормативна уредба изостава съществено. Липсата на достатъчно подготвени специалисти, както и на стратегия за високоспециализирано професионално развитие, поставя институциите на паметта в неизгодната позиция да определят качеството на извършваните дейности в зависимост от личните възможности или дори да ги преустано- 145 вяват, поради липса на капацитет. Загубата на професионална компетентност и експертиза постепенно води до следните отрицателни последици: ¾намален капацитет на институцията за изпълнение на дейностите по опазване и социализиране на културното наследство ¾компромис с качеството на дейностите ¾преустановяване на дейности ¾прекъсване на приемствеността на специфични за институцията и съхранявания вид културно наследство знания, умения и компетентности ¾риск от загуба на връзката с културното наследство, особено когато тя е опосредствана от превод и интерпретация ¾културното наследство остава непознато за обществото. Изброяването на конкретните необходими знания, умения и компетентности въз основа на проведените в рамките на настоящото изследване анкета и интервюта, показва че личната практика е водеща при определянето на вида и характера на дейностите, които реално се извършват. Поради факта, че формалното висше образование не е в състояние да подготвя и квалифицира кадри с описания широкоспектърен профил и същевременно много тясната и ниско платена област на реализация, тези от тях, които се посветят на професията, са принудени да се самоподготвят чрез неформално и самостоятелно учене. Нуждата от продължаващо професионално обучениe в областта на културното наследство е установена и документално адресирана в уставите на професионалните организации, които стоят най-близо до практиката и познават най-добре потребностите. Същевременно според ЗПОО те не попадат сред доставчиците на професионално обучение, защото нормативните списъци на длъжности и професии не съдържат обособени позиции, дейности и функции, свързани пряко с опазването и социализацията, както са описани в ЗКН. Липсата на синергия между висшето образование и професионалното обучение и институциите на паметта, в качеството им на работодател, на практика ограничава възможностите за търсене на решение на проблема с професионалната квалификация в областта на културното наследство в рамките на сега съществуващия модел. Системата на професионално обучение е силно централизирана и по думите на Т. Танев „не е устроена да следва индивидуалните кариери, всяка от които се различава от другата. Вместо това е унифицирана и налага своите еднакви норми върху различните съдби. Системата произвежда типови проекти. Това обаче се случва в динамично време, безвъзвратно променено в сравнение с миналата епоха, чиято философия тя следва.“239 Необходимостта от 239 Танев, Тодор, 2018. Манифест…, с. 163. 146 индивидуализирано професионално развитие е особено валидно в областта на културното наследство. Анализът на дейностите по опазване и социализиране, както и реалната практика по тяхното осъществяване, очертават следните нужди, дефицити и проблеми във връзка с професионалното развитие: ¾необходими са специфични знания, умения и компетентности ¾формалното образование не предоставя необходимата подготовка ¾професионалните знания, умения и компетентности придобити в практиката чрез неформално и самостоятелно учене не се удостоверяват (валидират) ¾индивидуалното професионално развитие не е структурирано в съответствие с потребностите, оперативните и стратегическите цели на институциите на културното наследство ¾институциите на паметта разчитат на външни услуги за повишаване на квалификацията на своите специалисти, въпреки че самите те познават най-добре естеството на работа и биха могли да обучават в нея ¾действащите правила за валидирането на знания, умения и компетентности, придобити чрез неформално учене, изключват това да става извън лицензираните центрове за професионално обучение, както и за професии извън СППОО. Анализът на валидирането като инструмент показва потенциал да се търси чрез него решение за преодоляване на проблемите на професионалното развитие в областта на културното наследство, поради следните отличителни характеристики: ¾валидирането е гъвкаво спрямо индивидуалните особености, прагматично, ориентирано към резултати ¾то е приложимо към разнообразието от дейности и видовете културно наследство ¾може да помогне за определяне на етапите в личното професионално развитие ¾повишава мотивацията чрез полагането на обозрими и постижими цели ¾допринася за планирането на дейностите за професионално развитие и резултатите от тях ¾съобразява индивидуалното професионално развитие с особеностите, целите и нуждите на конкретната институция ¾допринася за постигане на по-добра видимост на професиите, посветени на опазването и социализирането. Налице са и пречки пред прилагането на валидирането в институциите на паметта като част от процеса на професионално развитие. На първо 147 място, библиотеките, музеите и архивите нямат правно-нормативно основание да предоставят валидиране, тъй като не попадат в списъка по чл. 5 на Наредба №2 от 12.11.2014 г. Едновременно с това липсата на акредитация като научна институция240 не позволява подготовката на собствени докторанти и изграждането на академичен състав и съответно оценяването и валидирането на техните знания и умения. Голяма част от професиите в културното наследство не попадат в списъка за професионално обучение, за които се извършва валидиране241, а добавянето на нови е обвързано с тежка процедура242. Резултатите от изследването обосновават нуждата от създаването на нов модел на валидиране на знания, умения и компетентности в областта на културното наследство, който да е независим от сега съществуващата система за професионално обучение, както и от валидирането в академична среда. Работната хипотеза на изследването, което има преди всичко практическа насоченост и цели не само да набележи дефицитите и проблемите, но и да предложи решение, е че валидирането на професионалните знания и умения, натрупани в практиката чрез неформално и самостоятелно учене, е възможна полезна стъпка към постигането на необходимото специализирано и качествено професионално развитие в областта на културното наследство. Моделът е приложим както към документалното и книжовното, така и към всеки друг вид културно наследство, за чието опазване и социализиране са необходими специфични знания, умения и компетентности. Анализът на силните и слабите страни, на възможностите и заплахите показва, че има смисъл ако този модел бъде изграден в рамките на институциите на паметта, като привлича необходимата академична и професионална експертиза, включва различни заинтересовани страни и е част от процес на целенасочено професионално развитие. Резултатите от изследването дават основание и възможност да бъдат формулирани следните препоръки: ¾да бъде апробиран моделът за валидиране на знания и умения и да се анализира ефектът от неговото прилагане в конкретна институция на паметта 240 Осъществява се от Националната агенция за оценяване и акредитация, https://www. neaa.government.bg/mezhdunarodna-dejnost (26.06.2020). 241 Модел на система на валидиране на професионални компетентности, придобити чрез неформално и самостоятелно учене. Проект „Насърчаване на професионалното обучение на възрастни и заетостта“, България, PN 2003.2163.8-001.00, дейност 1.4 „Подпомагане при разработването и апробирането на модел за валидиране на компетентности, придобити чрез неформално и самостоятелно учене“ период: април 2008– юни 2009 г. София, 2009, https://www. navet.government.bg/bg/media/model_validirane_MOMN.pdf (28.06.2020). 242 Колева-Звънчарова, Милена. 2020. Професии…, с. 116–127. 148 ¾да бъдат обособени професиите, специфични за областта на културното наследство и да се идентифицират подходящите форми за професионално развитие чрез формално и неформално обучение ¾институциите на паметта да придобият право да извършват валидиране на знания и умения в областта на културното наследство чрез промени в правно-нормативната уредба ¾да се изгради система за професионалното развитие в областта на културното наследство, която да включва образователните институции, институциите на паметта, както и други заинтересовани страни (например изследователи, ползватели на културното наследство и др.) и да се управлява спрямо трайни и устойчиви цели в обществен интерес ¾да бъдат идентифицирани и привлечени широк кръг заинтересовани страни, които чрез своята експертиза могат да допринесат за повишаване на качеството на дейностите по опазване и социализиране на културното наследство. Евристичният подход към обекта на изследването– непознатото, неразкритото, травматично и непопулярно културно наследство– е приносен. Трудно за обезпечаване с професионална подготовка, това специфично наследство остава сякаш в сянката на по-добре социализираните и съответно превърнати в по-значими видове културно наследство като археологическото. Този факт от една страна прави подготовката на специалисти невъзможна по „класическия“ начин– чрез масови (рентабилни) магистратури и специализации, а от друга страна катализира процеса на превръщането му в наследство от второстепенна категория. Настоящото изследване отстоява принципа за равнопоставеност на различните видове културно наследство като избира за свой обект непопулярното и непознатото. Валидирането на знания и умения, натрупани в професионалната практика и извън формалните образователни и обучителни програми, е обосновано като практическо и възможно решение за преодоляване на идентифицираните проблеми и в името на това наследството да не остане завинаги непознато и да бъдат пропуснати обществените ползи от неговото съхраняване и социализиране. 149 ЛИТЕРАТУРА Андреев, Стефан. 1981. Ориенталски отдел.– В: Известия на Народната библиотека „Кирил и Методий“, т. 16(22), с. 835–840. Аретов, Николай. 2008. Балканските народи и Османската империя: едно отхвърлено наследство.– В: Литературна мисъл, Година LI, 1, с. 55–67. Асман, Ян. 2001. Културната памет, София: Планета 3. Атанасов, Християн. 2019. Един неизвестен досега ключ към информационното богатство на османския архив в София и важността му за българската история през ХIХ в.: „Каталогът на Славка Драганова“,– В: Българският ХIХ в.: нови архиви и прочити. Съст. Събев, Орлин, Атанасов, Християн. София: За буквите– О писменехь, с. 219–231. Божилова, Ваня. 2015. Формално, неформално и информално учене– същност, съдържателни параметри и взаимозависимости. (Теоретико-аналитичен обзор).– В: Годишник на СУ „Св. Кл. Охридски“, Факултет по педагогика, книга Педагогика, том 105, с. 203–226. Бонева, Вера. 2020. Мемориалните музеи и експозиции в културната инфраструктура на съвременна България. София: Фабер. Българска ръкописна книга Х–ХVIII в. Каталог от изложба. 1976. Съст. Колектив. София: НБКМ. Българското книжовно наследство– част от европейското културно наследство. Доклади от XXVIII Национална конференция на ББИА. Пловдив, 7–8 юни 2018 г. София: ББИА. Велинова, Вася. 2018. Проф. Иван Дуйчев като изследовател на славянското и гръцкото средновековно ръкописно наследство.– В: Българската университетска архивистика като образователен модел– история и бъдеще. Университетски четения по архивистика. Том I. София: Фабер, с. 23–32. Велков, Аспарух. 1983. Ориенталски отдел.– В: Известия на Народната библиотека „Кирил и Методий“, т. 18(24), с. 583–585. Велков, Аспарух, Стефан Андреев. 1983. Водни знаци в османо-турските документи. Т. 1. Три луни. София: НБКМ. Велков, Аспарух. 1986. Видове османотурски документи. Принос към османотурската дипломатика. София: НБКМ. Вуков, Николай. Тенденции за конструиране на нови европейски наследства, основаващи се на миграциите и общоевропейските политики (мултикултурализъм и „нежелано наследство“). Материалът е представен на теоретичен семинар и е част от работата по проект „Културно наследство в миграция. Модели на консолидация и институционализация на българските общности в чужбина“, финансиран от ФНИ към МОН http://www.migrantheritage.com/ (07.01.2019). 150 Възвъзова-Каратеодорова, К., М. Михайлова-Мръвкарова. Jousuf Izzidin. Arabic Manuscripts in the National Library of Sofia “Cyrille et Methode“. Baghdad, Iraq, Academy Press, 1968,– В: Известия на НБКМ, 1969, т. 9(15), с. 309. Вълчев, Георги, Ани Истаткова-Иванова. 2020. Професионално развитие в областта на културното наследство чрез формалното образование, осъществявано в Софийския университет „Св. Климент Охридски“.– В: Кабаков, Иван (съст.) Законодателство и професионално развитие в областта на културното наследство. Историческа реконструкция и актуално състояние в Република България, София: СУ „Св.Кл.Охридски“, с. 128–152. Ганева, Светлана. 2011. Предговор към Национална класификация на професиите и длъжностите, 2011 г. София: ИК „Труд и право“, с. 9–12. Гергова, Ани. 2006. Книжовно-документално наследство. Университетска библиотека №459. София: Университетско издателство „Св. Климент Охридски“. Гергова, Ани. 2007. Българската ориенталистика и приложимостта на книговедската проблематика в нея.– В: Общуване с Изтока. Юбилеен сборник, посветен на 60-годишнината на Стоянка Кендерова. 2007. Съст. Л. Георгиев. София: НБКМ, с. 43–59. Грозданова, Елена. 2005. Българската османистика на границата между две столетия– приемственост и обновление.– В: Исторически преглед, кн. 1–2, с. 153 и сл. Диамандиев, Андрей. Д. А. 1937. Ихчиев по случай предстоящата 25-годишнина от смъртта му.– В: Известия на историческото дружество, кн. 14–15, с. 186–194. Дичев, Ивайло. 2002. От принадлежност към идентичност. София: ЛИК. Еленков, Иван, Румен Даскалов. 1994. Защо сме такива? В търсене на българската културна идентичност. София: Просвета. желев, Йордан. 2007. Османотурските документи в българските държавни архиви. Състояния и перспективи.– В: Известия на държавните архиви, т. 93, с. 337–353. Иванова, Зорка. 2004. Сайяр, Джемшид.– В: Българска книга. Енциклопедия. Състав. А. Гергова.– София: Пенсофт, с. 384. Иванова, Зорка. Поглед върху ръкописното наследство на османотурски език, съхранявано в Народната библиотека „Св. св. Кирил и Методий“ в София.– В: Факти и мистификации в старите текстове. Състав. Б. Христова, Е. Узунова. София, 2011, с. 516–561. Иванова, Светлана. 1994. Ориенталски отдел.– В: Известия на Народната библиотека „Кирил и Методий“, т. 22(28), с. 635–641. Иванова, Светлана. 2001. Комплектуване, формиране и разкриване на сбирките на Ориенталския отдел на НБКМ (към пътеводител на Ориенталския отдел на НБКМ).– В: Известия на Държавните архиви, т. 79, с. 3–47. Иванова, Светлана. 2009. Историкът и неговият архив (За класификационната схема на ориенталския отдел на НБКМ).– В: Българската университетска архивистика като образователен модел– история и бъдеще. Университетски четения по архивистика. Том I. София: Фабер, с. 282–295. йорданов, Велико. 1930. История на Народната библиотека в София: по случай 50 годишнината є 1879–1929. 151 Кабаков, Иван. 2015. Дилеми на културата. София: Университетско издателство „Св.Климент Охридски“. Кабаков, Иван (съст.). 2016. Културният потенциал на народните и художествените занаяти. Габрово: Сдружение „Фабриката“. Кабаков, Иван 2019. Общо културно наследство– повече приобщаваща Европа.– В: Европейският съюз след 2020 г.– нова Европа в нов свят. Доклади от Шестата международна научна конференция на Kатедра „Европеистика“ на Софийския университет „Св. Климент Охридски“ и Център за високи постижения „Жан Моне“. София: Университетско издателство „Св. Kлимент Охридски“, с. 353–364. Кабаков, Иван (съст.). 2020. Законодателство и професионално развитие в областта на културното наследство. Историческа реконструкция и актуално състояние в Република България. София: Университетско издателство „Св. Климент Охридски“. Калайджиева, Костадинка. 2003. Материали за историята на Народна библиотека „Св.св. Кирил и Методий“. 1944–1978 г. София: Народна библиотека „Св. св. Кирил и Методий“. Кендерова, Стоянка. 1992. Ориенталски сбирки (1982–1989 г.).– В: Известия на Народната библиотека „Кирил и Методий“, т. 20(26), с. 485–489. Кендерова, Стоянка. 1999. Персийската ръкописна книга в обществените библиотеки и частните сбирки в България през ХVIII–ХIХ век.– В: Съдбата на мюсюлманските общности на Балканите. Т. 4. Ислям и култура. Състав., ред. Галина Лозанова, Любомир Миков. София: МЦИМКВ, с. 127–150. Кендерова, Стоянка. 2002. Книги, библиотеки и читателски интереси сред самоковските мюсюлмани (XVIII– първата половина на XIX век). София: НБКМ. Кендерова, Стоянка. 2002. Големите обществени (вакъфски) библиотеки по българските земи в светлината на новоиздирени извори.– В: Историята на книгата– начин на живот. Сборник в чест на проф. д.ф.н. Ани Гергова. Състав. К. Даскалова. София: ЛИК, с. 126–127. Кендерова, Стоянка. 2016. Отдел „Ориенталски сбирки“ при Националната библиотека „Св. св. Кирил и Методий“ и неговият фонд– В: Библиотека, бр. 6/2016, с. 197–211. Киселинчева, Мария. 1981. Персийски миниатюри от 16 век от ръкописи, съхранявани в Народната библиотека „Кирил и Методий“ в София. София: НБКМ. Книжовното наследство в българските библиотеки. Резултати от проучване. 2011. Проект „Напредък и устойчиво развитие на библиотечния сектор в България“, подкрепен от Фондация „Америка за България“. София: ББИА. Ковачев, Румен (съст.). 2011. Из практиката на османската канцелария. София: НБКМ. Кодов, Христо, Божидар Райков. 1976. Принципи и методи на описване на славянските ръкописи с оглед на съставяне каталог на българските ръкописи от Х до ХVIII в. Исторически преглед и методични указания.– В: Известия на Народната библиотека „Кирил и Методий“, т. 14(20), с. 55–81. Колева-Звънчарова, Милена. 2016. „Третият по големина и значимост в света османотурски архив“: проблеми и задачи. Докладът е изнесен на националната конференция, посветена на 65-годишнината на държавните архиви „Българските архиви– памет за бъдещето“, проведена на 7.10.2016 г.– В: Архивен преглед, кн. 2/2016, с. 86–90. 152 Колева-Звънчарова, Милена. 2018. Валидирането на знания и умения в областта на културното наследство като предпоставка за приобщаване.– В: Библиотека, бр. 1/2018, с. 20–26. Колева-Звънчарова, Милена. 2019. Знания и умения на архивиста: предизвикателството „Ориенталски сбирки“. Специалните исторически дисциплини в университетското архивно образование, архивната практика и изследванията по история.– В: Сборник от ХII-та конференция на специалност „Архивистика и документалистика“, с. 232–237. Колева-Звънчарова, Милена. 2020. Професии и длъжности в областта на културното наследство.– Кабаков, Иван (съставител). Законодателство и професионално развитие в областта на културното наследство. Историческа реконструкция и актуално състояние в Република България, София, с. 116–127. Кръстева, Светлана. 2018. Следдипломната специализация по архивистика надграждащо обучение на служители от държавните архиви.– В: Българската университетска архивистика като образователен модел – история и бъдеще. Университетски четения по архивистика. Том I. София: Фабер, с. 176–185. Маринова, Боряна. 2016. Архиви, читалища, библиотеки и музеи: институции на паметта.– В: Архивен преглед, кн. 2/2016, с. 157–163. Минцев, Димитър. 1996. Лекции по архивистика на Иван Г. Богданов.– В: Известия на държавните архиви, кн. 71/1996, с. 27–28. Минчева, Бояна, Елена Узунова. 2011. Етрополска книжовна и калиграфско-художествена школа от ХVII в.– В: Библиотека, год. 18, бр. 1, с. 55–57. Михайлова-Мръвкарова, Мария. 1967. Ориенталски отдел.– В: Известия на Народната библиотека „Кирил и Методий“ и на библиотеката на Софийския университет „Кл.Охридски“, т. 7(13), с. 520–521. Михайлова-Мръвкарова, Мария.1969. Ориенталски отдел.– В: Известия на Народната библиотека „Кирил и Методий“, т. 9(15), с. 269–270. Михайлова-Мръвкарова, Мария. 1972. Ориенталски отдел.– В: Известия на Народната библиотека „Кирил и Методий“, т. 12(18), с. 312–313. Михайлова-Мръвкарова, Мария. 1972. 90 години ориенталски сбирки в Народната библиотека „Кирил и Методий“.– В: Известия на Народната библиотека „Кирил и Методий“, т. 12(18), с. 351–358. Михайлова-Мръвкарова, Мария. 1976. Ориенталски отдел.– В: Известия на Народната библиотека „Кирил и Методий“, т. 14(20), с. 746–750. Михайлова-Мръвкарова, Мария. 1976. Гълъб Гълъбов.– В: Известия на Народната библиотека „Кирил и Методий“, т. 14(20), с. 829–830. Михайлова-Мръвкарова, Мария. 1976. Никола Георгиев Попов.– В: Известия на Народната библиотека „Кирил и Методий“, т. 14(20), с. 833–834. Миятев, Петър. 1974. Диаманди Ихчиев.– В: Исторически преглед, кн. 6, с. 94–96. Младенова, Мария. 2004. Недков, Борис.– В: Българска книга. Енциклопедия. Съст. А.Гергова. София: Пентсофт. Мусакова, Елисавета. 2009. Българската ръкописна книга през ХIII в.– В: Зборник радова Византолошког института. Т. 46, с. 299–312. 153 Недков, Борис. 1948. Ориенталистиката в Софийската Народна библиотека.– В: Годишник на Българския библиографски институт (за 1945–1946), т. 1, с. 226–239. Недков, Борис. 1956. Ориенталският отдел на Държавна библиотека „В. Коларов“.– В: Известия на ДБ „В. Коларов“ за 1954 г., с. 113–122. Недков, Симеон. 1997. Музеи и музеология. София: ЛИК. Нора, Пиер. 2004. Места на памет. От републиката до нацията. Т. I. София: Дом на науките за човека и обществото. Османистиката. Исторически отговори за бъдещето. Юбилеен сборник, посветен на 75-годишнината на доц. Мария Михайлова-Мръвкарова. 2012. София: Авангард Прима. Панчева, Цветанка, Анета Дончева. 2007. Българската ориенталистика и приложимостта на книговедската проблематика в нея.– В: Общуване с Изтока. Юбилеен сборник, посветен на 60-годишнината на Стоянка Кендерова. 2007. Съст. Л. Георгиев. София: НБКМ, с. 84–96. Пейков, Петър. 2016. Формиране на националния архивен фонд– достижения, проблеми, перспективи.– В: Архивен преглед, кн. 2/2016, с. 18–25. Петкова-Божанова, Ганка. 1977. Опис на арабските ръкописи. Том 1 Корани, София. Петкова, Стефка. 2015. Архивистика. Избрано (1960–2015). София: За буквите. Савов, Николай. 1990. Към историята на българската архивистика. Българската общественост и документалното ни наследство. https://electronic-library.org/ content/search.php (10.11.2020). Сантова, Мила. 2015. Политики за опазване на културното наследство. Нематериално културно наследство.– В: Наследство и културен пейзаж. Heritage and Cultural Landscape. Книга ХVIII, Русе, с. 135–147. Сайяр, Джемшид. 1973. Опис на персийските ръкописи в Народната библиотека „Кирил и Методий“. София: НБКМ. Смит, Антъни. 2000. Националната идентичност. София: Издателство-ателие-Аб. Стайнова, Михаила. 1987. Творческото дело на Д. Ихчиев, Н. Попов, Г. Гълъбов и Б.Недков– принос за развитието на османистиката в България.– В: България през ХV–ХVІІІ век. Историографски изследвания. Т. 1, София, с. 309–318. Стоилова, Анка. 1994, Д-р Иван Димитров Кимрянов.– В: Известия на Народната библиотека „Кирил и Методий“, т. 20(28), с. 652–655. Стоилова, Анка. 2004. Иван Димитров Кимрянов.– В: Българска книга. Енциклопедия. Съст. А. Гергова. София: Пентсофт, с. 221–222. Стоилова, Анка. 2016. Каталогизирането на източните ръкописи, съхранявани в Националната библиотека „Св. св. Кирил и Методий“.– В: Библиотека, бр. 6/2016, с. 276–293. Стоилова, Анка. 2017. Арабските ръкописи. Методика на първичната обработка на фрагментите. София: НБКМ. Стоилова, Анка, Невена Граматикова, Зорка Иванова (съставители). 2020. Кратък каталог на източните ръкописи, съхранявани в Националната библиотека „Св. св. Кирил и Методий“, т. II, София: НБКМ. Стойкова, Добринка, Деница Димитрова. 2018. – В: Българското книжовно наследство– част от европейското културно пространство. Доклади от ХХVIII Национална конференция на ББИА. София: НБКМ, с. 94–100.