Biomarkers for prevention, early diagnosis, and prognosis of cardiovascular diseases

Б  том ХXXI, 2025, № 3 ДРУЖЕСТВО НА КАРДИОЛОЗИТЕ В БЪЛГАРИЯ РЕДАКЦИОНЕН КОМЕНТАР EDITORIAL doi: 10.3897/bgcardio.31.e180003 БИОМАРКЕРИ ЗА ПРЕВЕНЦИЯ, РАННА ДИАГНОСТИКА И ПРОГНОЗА БИОМАРКЕРИ ЗА ПРЕВЕНЦИЯ, РАННА ДИАГНОСТИКА И ПРОГНОЗА НА СЪРДЕЧНО-СЪДОВИ ЗАБОЛЯВАНИЯ НА СЪРДЕЧНО-СЪДОВИ ЗАБОЛЯВАНИЯ BIOMARKERS FOR PREVENTION, EARLY DIAGNOSIS, AND PROGNOSIS BIOMARKERS FOR PREVENTION, EARLY DIAGNOSIS, AND PROGNOSIS OF CARDIOVASCULAR DISEASES OF CARDIOVASCULAR DISEASES Уважаеми колеги, Третият брой за 2025 г. на списание „Българска кардиология“ е посветен на значението и клиничното приложение на биомаркерите за превенция, ранна диагноза и прогнозиране на сърдечно-съдовите заболявания. Концепцията за биомаркери се появява още през 70-те години на ХХ век с развитието на лабораторните аналитични възможности за достоверно количествено определяне на различни протеини, ензими, хормони. В кардиологията терминът „биомаркер“ навлиза в началото на 90-те години на ХХ век с въвеждането на тестове за измерване на сърдечните тропонини. През 2001 г. NIH Biomarkers Defi nitions Working Group предлага първата универсално приета дефиниция за биомаркер: Биомаркер е характеристика, която се измерва и оценява като индикатор на нормални биологични процеси, патологични процеси или биологични реакции на терапевтична интервенция. С фокус кардиология, това определение обхваща широк спектър молекули – липиди, протеини, генетични и епигенетични сигнатури, клетъчни субпопулации и метаболити, които характеризират различни структурни и функционални промени в сърдечно-съдовата система. Биомаркерите предоставят информация за различни патофизиологични процеси като оксидативен стрес, ендотелна дисфункция, възпаление, метаболитни нарушения и миокардно увреждане. Интегрирането на нови биомаркери, открити с помощта на „омик“ технологии – геномика, транскриптомика, протеомика и метаболомика, с традиционните биомаркери осигурява по-цялостно разбиране на механизмите на сърдечно-съдовите заболявания. Прилагането на мултимаркерен модел позволява по-добра стратификация на риска и персонализирани терапевтични подходи. Въвеждането на нови биомаркери в медицинската практика е многоетапен процес, който включва аналитична валидация (оценка на точност, чувствителност и специфичност на метода за тяхното количествено определяне), клинична валидация (асоциация със заболяване, диагностична чувствителност, специфичност и ефективност) и оценка на клиничната полезност (позитивна или негативна предсказваща стойност, прогностично значение, влияние върху клиничните решения). В настоящия брой на списанието са представени няколко научни обзора с фокус както върху класически биомаркери с доказано значение в кардиологичната практика, така върху нови, но с обещаващ потенциал биомаркери. Един от добре познатите и утвърдени рискови фактори за сърдечно-съдови заболявания е LDL холестеролът (LDL-C). Той е основният атерогенен липид и водещ терапевтичен таргет при първична и вторична превенция на атеросклеротични сърдечно-съдови заболявания (ASCVD). Повишените нива на LDL-C директно корелират с риска от миокарден инфаркт, инсулт и периферна съдова болест. Натрупването на LDL частици в интимата, окислението им и последващият възпалителен отговор са ключови компоненти в патогенезата на атеросклерозата. Намаляването на LDL-C води до пропорционално намаляване на сърдечно-съдовия риск – „the lower, the better“, без установен долен праг на безопасност. За правилната клинична оценка на постигнатото намаление на LDL-C е необходимо прилагане на надежден аналитичен метод за достоверно количествено определяне на концентрацията му. По тази причина европейските ръководства подкрепят директно измерване на LDL-C, когато е възможно, особено при високи триглицериди, диабет, метаболитен синдром и при мониториране на пациенти на терапия с PCSK9 инхибитори. Все още широко разпространена практика обаче е изчислението на LDL-C по формула вместо директно определяне. Най-често прилаганата формула през последните > 50 години е формулата на Friedewald. Тя, макар и лесно приложима в лабораторните информационни системи, за съжаление, е натоварена със съществени ограничения: подценяване на LDL-C при Биомаркери за превенция, ранна диагностика... 6 високи триглицериди (> 2.26 mmol/L); неточност при ниски стойности на LDL-C (< 1.8 mmol/L) – критично при пациенти на интензивна липидопонижаваща терапия; изкривяване при диабет, чернодробни заболявания, нефротичен синдром и фамилни хиперлипидемии; зависимост от правилно гладуване, което не е необходимо при директното определяне. Поради тези ограничения, изчисленият LDL-C може да доведе до: неправилна рискова категоризация, некоректна терапевтична цел, риск от недостатъчно или от свръхлечение. Представеният метаанализ обобщава наличната информация от сравнението на по-скорошна формула – тази на Martin-Hopkins с добре познатата формула на Friedewald. Формулата на Martin-Hopkins използва персонализиран фактор за VLDL-C, основан на многокомпонентни референтни таблици, който по-прецизно оценява VLDL-C при различни концентрации на триглицериди и non-HDL-C. Очакването е по този начин да се преодолеят недостатъците на класическата Friedewald формула. Martin-Hopkins предлага значително по-добра прецизност, но при сложни случаи и при терапия, целяща концентрация на LDL-C под 1.4-1.8 mmol/L, директното определяне на LDL-C остава метод на избор. Въпреки натрупаното познание и провеждането на стриктен контрол на класическите рискови фактори, значителен остатъчен риск остава необяснен. Стареенето е отговорно за част от този остатъчен риск. С напредването на възрастта организмът натрупва соматични мутации в хемопоетичните стволови клетки. Това води до клонална хематопоеза (CH) – феномен, при който една мутирала стволова клетка получава селективно предимство и започва да доминира в кръвотворенето. Когато натрупаните мутации все още са малко и не водят до изява на онкохематологично заболяване, се приема наличие на клонална хематопоеза с неопределено значение (CHIP) – наличие на мутация в миелоиден драйвър ген с вариантна алелна честота ≥ 2%. Клоналната хемопоеза с неопределено значение (CHIP) е един от значимите открити феномени в областта на сърдечно-съдовата биология. Соматични мутации в гени като DNMT3A, TET2 и ASXL1 водят до клонална доминация на специфични хемопоетични линии. Различните драйвърни гени предизвикват различни патофизиологични ефекти: ускорена атерогенеза, протромботични и провъзпалителни механизми, които увеличават риска от атеросклероза с развитие на нестабилни плаки, миокарден инфаркт и инсулт, сърдечна недостатъчност, ритъмни нарушения, клапни заболявания, аневризми и съдови заболявания и др. Има данни и за обратна връзка – съществуваща атеросклероза може да увеличи пролиферацията на мутантни клонове, създавайки „порочен кръг“ между атерогенеза и CH. CHIP представлява ключово звено между стареене, възпаление, клонална еволюция и сърдечно-съдови заболявания. Възлагат се надежди, че разбирането на тези процеси ще отвори възможности за прецизна кардиология, при която генетичната информация за CHIP да може да насочва превантивни и терапевтични решения. Макар някои от статиите, включени в този брой, да не са пряко свързани с темата „Биомаркери в кардиологията“, те разглеждат различни аспекти от цялостната оценка на сърдечно-съдовия риск – кардиотоксичност, субклинични ритъмни нарушения и др. Интеграцията на биомаркери, клинични данни, образна диагностика и генетични профили е значима стъпка към персонализирана кардиология. Статиите в този тематичен брой предоставят актуална информация за ролята на биомаркерите в бъдещите диагностични и терапевтични стратегии. Приятно четене! Д-р Веселина Колева Клинична лаборатория, АСК УМБАЛ Токуда – София Отговорен редактор на броя